Европейските лидери знаят, че ислямът ще управлява Европа и вече склониха глави

Мюсюлмани в Европа

Смъртта на Европа ще бъде насилствена и болезнена, но никой не изглежда решен да я спре!
Европейските лидери знаят, че ислямът ще управлява Европа и вече склониха глави

5595 | 8 септ. 2017 | 13:16

„Саграда фамилия“ оцеля случайно. Други няма да имат този късмет, пише френският проф. Ги Милиер. И още: „Преди 10 г. историкът Уолтър Лакер каза, че европейската цивилизация умира и ще оцелеят само паметници и музеи. Диагнозата бе прекалено оптимистична

Ги Милиер

Авторът Ги Милиер е старши сътрудник в Института Gatestone и професор в университета в Париж. Има издадени 27 книги за Франция, Европа, САЩ и Близкия Изток. Автор е на стотици статии, публикувани във Франция, Израел и САЩ.
Статията с оригинално заглавие „Ислямското бъдеще на Европа“, която Епицентър.бг ви предлага, е публикувана на сайта на Института за международна политика Gatestone.

Терористичното нападение в Барселона бе последвано от същите реакции, както всички големи тетористични атаки в Европа: сълзи, молитви, цветя, свещи, плюшени мечета и демонстрации под мотото „Ислямът означава Европа.“ Когато хората се събраха, за да поискат по-твърди мерки срещу растящото влияние на исляма върху целия континент, те видяха срещу себе си едно „антифашистко“ събрание.

Мюсюлманите организираха демонстрация за защита на исляма; те твърдяха, че живеещите в Испания мюсюлмани са „главната жертва“ на тероризма. Президентът на исканския съюз на ислямските религиозни общности, Мурсиан Мюнир Бенджелон (бел. р. – Ислямската комисия на Испания (CIE), най-висшето представителство на мюсюлманите), говори за „заговор срещу исляма“ и заяви, че терористите са оръжието на омразата срещу исляма.

Кметицата на Барселона Ада Колау се разплака пред камерите и каза, че нейният град ще остане „отворен град“ за всички мигранти. Губернаторът на Каталуния Карлес Пучдемон употреби почти същите думи. Консернативният премиер на Испания Мариано Рахой бе единственият, който дръзна да назове терористичния Джихад с неговото име. Почти всички европейски журналисти коментираха, че думите на Рахой били прекалено твърди.

Европейските мейнстрийм издания, които отново отразиха ужаса, потърсиха обяснение за това, което почти винаги определят като „необяснимо“.

Водещият испански всекидневник El Pais написа в уводна статия, че „радикализацията“ е горчивият плод на „изключването“ на определени общности и допълни, че отговорът бил „повече социална справедливост“. Le Monde във Франция допусна, че терористите искат да предизвикат омраза и подчерта, че европейците трябва да избягват „предразсъдъците“.

The Telegraph във Великобритания обяви, че „убийците на Запада нападат Запада, защото Западът е Западът, а не заради това, което той прави“ – въпреки това изданието говори за „убийци“, а не за „терористи“ или „ислямисти“.

Специалистите по антитероризъм, които бяха интервюирани от телевизионните медии, заявиха, че атаките, които се извършват на целия континент във все по-бърза последователност, стават и все по-смъртоносни. Те са уверени, че първоначалният план на джихадистите от Барселона е включвал разрушаването на катедралата „Саграда Фамилия“ и убийството на хиляди хора. Специалистите допълниха, че европейците само трябва да се научат да живеят със заплахата от масова сеч. Те не предложиха никакви решения. Отново мнозина казаха, че терористите не били наистина мюсюлмани и че атаките „нямат нищо общо с исляма“.

Много от лидерите на западноевропейските страни разглеждат ислямския тероризъм като едно от нещата от живота, с което европейците трябва да свикнат – като един вид аномалия, която няма нищо общо с исляма. Понякога дори избягват изобщо да говорят за „тероризъм“. След нападението в Барселона немската канцлерка Ангела Меркел с лаконичен упрек спомена за „отвратителното“ събитие. Тя изрази „солидарност“ с испанския народ и продължи нататък. Френският президент Еманюел Макрон пусна в Туитър съболезнования и говори за „трагично нападение“.

В цяла Европа изразите на гняв бяха изтикани на заден план. Призиви за мобилизация или за сериозна промяна на имиграционната политика идват само от политици, които пренебрежително биват заклеймени като „популисти“.

И най-малката критика към исляма предизвиква почти единодушно възмущение. В Западна Европа се пишат широко разпространявани книги за исляма от хора, които са близки до Мюсюлмански братя, като например Тарик Рамадан. Има и книги, които са „политически некоректни“, но се продават под тезгяха като контрабандна стока. Ислямските книжарници продават брошури, които призовават към насилие, без да се крият какво правят. Дузини имами, като Абделбаки ес Сати, предполагаемият организатор на атаката в Барселона, продължават ненаказано да проповядват. Ако бъдат арестувани, те бързо ще бъдат пуснати.

Цари подчинение. Навсякъде се говори, че въпреки растящата заплаха европейците трябва да продължат да живеят колкото се може по-нормално. Но европейците виждат опасностите. Виждат, че животът им е твърде далеч от нормалността. Виждат полицаи и военни по улиците, изключителни мерки за сигурност, строг контрол на входовете на театри и магазини. Те навсякъде виждат несигурност. Те трябва да игнорират изворът на заплахите, но те познават извора. Твърдят, че не се страхуват. Хиляди в Барселона викаха „Не се страхуваме!“ А се страхуват до смърт.

Допитвания показват, че европейците са песимисти и вярват, че ги очаква тъмно бъдеще. Изследвания показват също, че европейците вече нямат доверие на тези, които ги управляват, но имат усещането, че нямат друг избор.

Промяната в техния живот стана толкова бързо, за по-малко от половин век. Преди в Западна Европа имаше само няколко хиляди мюсюлмани, повечето работници-имигранти от някогашните европейски колонии. Те трябваше да са в Европа временно, съответно никой не ги помоли да се интегрират.

Скоро те вече наброяваха стотици хиляди, после – милион. Тяхното пребиваване стана постоянно. Много от тях получиха гражданство. Да бъдат помолени да се интегрират, стана немислимо: повечето се възприемаха на първо място като мюсюлмани.

Европейските лидери се отказаха да защитават собствената си цивилизация. Те се подхлъзнаха в твърдението, че всички култури били равни. Изглеждат като хора, които са се предали.
Плановете в училище бяха променени. На децата започнаха да преподават, че Европа и Западът са плячкосали мюсюлманските ценности – не, че мюсюлманите в действителност са превзели и окупирали християнската Византийска империя, Северна Африка и Близкия Изток, големи части от Източна Европа, Гърция, Северен Кипър и Испания. Децата започнаха да учат, че ислямската цивилизация е била пищна и богата, преди уж да бъде опустошена от колонизаторите.
Социалните държави, които бяха изградени във времето след войната, започнаха да създават една ниска социална прослойка от хора в постоянна зависимост, точно когато броят на мюсюлманите в Европа се удвояваше.

Социалните квартали изведнъж станаха мюсюлмански квартали. Покачването на безработицата, от която бяха засегнати предимно ниско квалифицираните кадри, превърна мюсюлманските квартали в квартали на масовата безработица.
Организаторите на общността дойдоха, за да кажат на безработните мюсюлмани, че европейците, след като уж са плячкосали техните страни, са използвали мюсюлманските работници за възстановяването на Европа и сега отново ги третират като безполезни вещи.
Престъпността пусна корени. Мюсюлманските квартали станаха квартали с висока степен на криминалност.
Дойдоха екстремистките мюсюлмански проповедници: те укрепиха омразата към Европа. Те казваха, че мюсюлманите трябва да си припомнят кои са; че ислямът трябвало да си отмъсти. Те обясняваха на младите мюсюлмански криминални затворници, че насилието може да се употреби за благородна цел: джихад.

Полицията имаше указания да не се намесва със сила, за да не засили напрежението. Райони с висока криминална престъпност се превърнаха в No-go-Zonen (непристъпни зони). Развъдник за ислямски терористи.
Европейските държавни и правителствени ръководители приеха превръщането на части от техните страни в територия на враговете.
Случиха се безредици; лидерите направиха още отстъпки. Те приеха закони, които ограничават свободата на изразяване.

Когато ислямският тероризъм за първи път удари Европа, лидерите не знаеха какво да правят. Те все още не знаят какво да правят. Те са заложници на ситуация, която създадоха сами и която не могат повече да контролира. Те изглеждат безпомощни.
Те не могат да обвинят исляма: законите, които сами приеха, го забраняват. В повечето европейски страни самото поставяне под въпрос на исляма се заклеймява като „ислямофобия”. Стига се до налагане на високи глоби, ако не до съдебен процес и лишаване от свобода (както при Ларс Хедегард, Елизабет Сабадитиш-Волф, Герт Вилдерс, Жорж Бенсусан.) Те не можеха да възстановяват реда и законността в непристъпните зони (No-go-Zonen): това би изисквало намесата на армията и прилагане на военно законодателство. Не можеха да приемат предлаганите решения от тези партии, които бяха натикали в ъгъла на опозиционния политически живот.
Те не могат дори да затворят границите, които събориха през 1995 г. с Шенген. Едно повторно въвеждане на граничния контрол би струвало време и пари.

Изглежда, че европейските държавни и правителствени ръководители нямат нито волята, нито средствата да се защитават от прииждащите вълни от милиони мюсюлмански бежанци от Африка и Близкия Изток. Те знаят, че между мигрантите се крият терористи, но продължават да не ги проверяват. Вместо това прибягват до оправдания и лъжи. Създават програми за дерадикализация, които не работят. „Радикалите”, както по всичко личи, не искат да се „дерадикализират”.

Европейските държавни и правителствени ръководители се опитват да дефинират „радикализирането” като „симптом на психическо заболяване; те обмислят да се обърнат към психиатри, които да сложат ред в хаоса. Говорят за създаването на „европейски ислям”, който е съвършено различен от исляма, където и да било другаде по света. Както Ада Колау и Карлес Пучдемон в Барселона: те казват, че имат високи принципи и че Барселона ще остане „отворена”. Ангела Меркел отказва да носи последствията от своята политика на внос на огромен брой мигранти. Тя упреква страните от Средна Европа, които отказват да възприемат нейната политика.

Европейските държавни и правителствени ръководители виждат процеса на демографска катастрофа. Те знаят, че след две или три десетилетия Европа ще бъде управлявана от исляма. Те се опитват да залъгват и да упойват немюсюлманското население с мечти за едно идилично бъдеще, което никога няма да дойде. Те казват, че Европа трябва да се научи да живее с тероризма, че няма нищо, което някой може да направи срещу това.
Но има много неща, които те могат да направят. Те просто не искат – би могло да им струва мюсюлманските гласове.

Преди 10 години историкът Уолтър Лакер описа това, което тогава нарече „последните дни на Европа“. И каза, че европейската цивилизация е на смъртно легло и че ще оцелеят само паметници и музеи. Неговата диагноза беше прекалено оптимистична. Паметниците и музеите биха могли да бъдат взривени. Погледнете само какво правят със статуите в САЩ облечените в черно привърженици на „Антифа“ – антифашистко движение, чиито акции са тотални фашистки.
Уинстън Чърчил казал навремето на Невил Чембърлейн: „Имахте избора между войната и позора. Вие избрахте позора. Тогава ще имате война.” Същото важи и днес.

Катедралата „Саграда фамилия” в Барселона бе пощадена само от несръчността на един терорист, който не знаел как се борави с взрив. Други места може би нямат да имат този късмет.

Смъртта на Европа със сигурност ще бъде насилствена и болезнена. Никой не изглежда решен да я спре. Биха могли все още да го направят избирателите: но трябва да го направят сега, бързо, преди да е станало прекалено късно.

Превод: Епицентър.бг

Акад. Георги Марков за 9 IХ: Заплаха от комунизъм днес?! Докарват се на Чичо Сам, няма връщане назад

– Каква дата е 9 септември 1944 г., акад. Марков? Позор или слава?

– Трябва най-сетне да има една обективна оценка за тези събития. И за преди 9 септември 1944 г. и за след 9 септември. Да не се слага всичко под един знаменател. Трябва да има помирение, трябва да спрем да си губим времето и да си хабим енергията в спорове за миналото. То е невъзвратимо, оставете го 9 септември! В България всеки ден стават убийства, отвличания, а политиците се занимават с 9 септември и с Априлския пленум. Да оставят историята на историците, да не я пипат с мръсни ръце!

Трябва да има някакво национално съгласие по испански модел. Не може всеки да си плаче на своя гроб. Трябва помирение! Трябва да се разбере, че и от двете страни има убити българи. Не трябва да се изострят страстите. Това е гражданска война, а в една гражданска война няма победители!

– Да, но страстите се изострят. Политическият сблъсък около 9 септември не намалява, напротив, увеличава се, независимо че се отдалечаваме от събитията. Защо?

– Да припомня ли, че в началото на 90-те години при Филип Димитров искаха да преименуват улиците, носещи името на Гео Милев. Това е гражданска война – преди 9 септември има бял терор, след 9 септември – червен терор. Има невинни жертви и от двете страни. Какво да кажем за Гео Милев и за Йосиф Хербст?! Преди 1989 г. отричахме червения терор, след това започнаха да отричат белия терор. Трябва да помъдреем най-сетне. Пак ще кажа, да видим Испания, там загинаха 680 000 хиляди души в най-жестоката гражданска война. Как генералисимус Франко успя да ги помири, издигна един паметник в Долината на падналите, погреба всички – комунисти, анархисти, франкисти и написа „Те загинаха за доброто на Испания“. В Гърция три години се убиваха – от 1946 до 1949 г. и се помириха. А тук политиците продължават да ровят.

– Отношението към дати като 9 септември не се ли превръща в код, с който се маркира геополитическа принадлежност?

– Това е историческо събитие. Вярно е, че за една нощ се извършва преврат, една революция, но има последици от революцията. Сменя се системата – обществено-политическата, стопанската. И то с навлизането на Червената армия. Това е събитие, което е предопределено от Тримата големи (Сталин, Чърчил, Рузвелт). Те разделят Европа. Сталин и Чърчил постигат споразумение. Чърчил казва на Сталин: На мен ми остави Гърция, тя ми трябва, вземи грешните българи и ги накажи! Защо? Защото ни мрази от операцията при Дарданелите през 1915 г. Чърчил подарява България на Сталин и Сталин я взима, това е въпрос на геополитическа игра. Тогава Европа е разделена в резултат на Втората световна война и това предопределя започването на Студената война. Тя започва веднага – още през 1946 г. с речта на Чърчил във Фултън. Така че 9 септември нямаше как да бъде избегнат с това, че България беше определена в съветската зона. След като Червената армия влезе в България, това не е съглашенската окупация от 1918 – 1918 г. Не! Червената армия влиза тук, но тя сменя и системата по съветски модел. Разбира се, има връзка с вътрешната съпротива, има люшкане на махалото – избиват се невинни хора в продължение на около месец след 9 септември. В голяма част от случаите става дума за саморазправи. Някой има зъб на някого от три поколения и казва – ето го този фашист! Убива го и вдига юмрук: „Смърт на фашизма!“

След това от Народния съд са съдени хора. Това пък е отмъщението на комунистическата партия. Но трябва да разберем, че в гражданската война няма победители. Дълго време 9 септември беше национален празник. Но той не може да обедини българите, той разединява. Друга дата ни обединява – 6 септември, Съединението, 22 септември – Денят на независимостта. А тях ги възприемат просто като почивни дни. Не, това не са почивни дни, празници са! Истински празници!

Омръзнало ми е политиците да нареждат на историците. Пренаписват колегите учебниците и децата ми казват – обичаме историята, акад. Марков, но нямаме доверие на историците.

– Как си обяснявате това, че партия ГЕРБ, в която има доста бивши комунисти или техни наследници, сега се среща със Съюза на репресираните и осъжда комунистическия режим?

– Това е политическа игра! Омръзна ми бивши комунисти да се правят на антикомунисти! Те всички са такива – начело с Бойко Борисов, Росен Плевнелиев и Цецка Цачева. И понеже имат обременяване, се престарават. На 10 ноември 1989 г. имаше един милион комунисти. Дядо ми не казваше комунисти, казваше партийци. Казваше – комунистите бяха преди 9 септември 1944 г., когато ги преследваха. Тогава бяха малко. 14 000 са комунистите в България на 9 септември 1944 г., след това за три години стават 350 000, за да стигнат до един милион през 1989-та. След 1989 г. пък масово се захвърляха партийни книжки. Защото преди 89-та членството в БКП не беше въпрос на убеждение, това беше въпрос на кариера, начин на оцеляване. Затова от бивши комунисти толкова хора станаха антикомунисти. На Росен Плевнелиев баща му е номенклатура от Благоевградския окръжен комитет на БКП, на Иван Кръстев баща му е член на ЦК на БКП, на Евгени Дайнов баща му беше кореспондент в Лондон на „Работническо дело“ и оттам ругаеше американския империализъм. Живял съм в оная епоха и затова се възмущавам днес. От ГЕРБ тръгнали сега да се борят срещу комунизма. Имало заплаха! Оставете тази мантра, няма връщане назад!

– Кой подклажда тази мантра, защо тя съществува?

– За да се издокарат на Чичо Сам. Имаше един Дядо Иван, Чичо Сам го изгоди от политиката, от икономиката, сега иска да го изгони от историята. Днешните борци срещу комунизма се престарават, без никой да ги кара, защото са обременени от комунизма. Спомням си как Цецка Цачева изигра едно представление за не-знам-кой-си дядо, дори се разплака по време на диспута с ген. Румен Радев. Изкуствено е. Има жертви на комунизма, познавам такива хора. Но тези не са жертви! Нито Кунева е жертва, нито Плевнелиев, нито Цачева. Тези, които са лежали по затворите и лагерите, техните наследници, наследниците на безследно изчезналите след 9 септември са по-благородни, отколкото бившите комунисти, станали антикомунисти. Тези да не се правят на жертви. Кунева ще предлага уроци за комунизма с две лица! Бях на един такъв урок. И учителят сложи на едната страна снимка от лагера в Белене. Предложих от другата да сложат снимка на НДК. Защото имаше Белене, но имаше и НДК. Още не са го разрушили като мавзолея, слава Богу! Къде щяха да направят председателството?!

– Веднага след 10 ноември май имаше такива призиви. Доста се изприказва, че не ни трябват подобна грандоманщина.

– Искаха да рушат! Имаше един Фори Светулката, който искаше да събори Партийния дом, правеше бдения да изгони от него призраците на комунизма. Да, но сега Партийният дом е дом на Народното събрание и в него всеки депутат има кабинет. Сега се чувстват много удобно в тази сграда в сталински стил.

Пак ще кажа – не може да се слага всичко под един знаменател. Защото има Строители на България – имаше ги в Царство България, имаше ги и в Народно република България. Много неща бяха подсроени.

– Самият Симеон, цар Симеон, който на 9 септември губи всичко, неведнъж е казвал: помня, но какъв смисъл има от омразата?

– Царят тогава е бил малко дете, страдал е много. Чичо му е разстрелян от Народния съд. Когато се завърна през 2001 г., сини и червени се бяха хванали гуша за гуша. Каквото и да напише историята за него като министър-председател, той има една голяма заслуга – той притъпи тази омраза. Каза – всички са българи, дайте да работим за България. Той се опита да приложи испанския модел за помирение, защото идва от Испания. Но това е, защото царят си има 800 години родословно дърво.