август 6, 2021
май 11, 2021
За статуквото преди изборите на 11.07.21
След рухването на комунизъма в страни от бившия соцлагер и омекнали демокрации, както Бразилия и Турция се появи нова форма на капитализъм – демагогичният авторитарен капитализъм. Той е хибрид, доближаващ се до китайската система на бюрократичен авторитарен капитализъм, владетелят е над закона и демократично неотчетен – изборите са бутафория. Властта обаче е лична, а не институционализирана. Това е корумпирана гангстерска политика. Тя почива на личната лоялност. Често ядрото се състои от членовете на семейството, считани за най-надеждни от всички. Това е политическата система, която Тръмп искаше да инсталира в САЩ. Такива владетели са като ларви на оси, които ядат паяка отвътре. Те успяват да спечелят избори и след това да подкопаят институционалните и политическите опори срещу неопределено лично управление. Тръмп има всички важни характеристики: истината е такава, каквато той казва, че е; честни избори са тези, които той печели; добър служител е този, който е лоялен към владетеля. Той иска да бъде автократ. Искаше прокуратурата и съда да бъдат лично подчинени на него и да осъждат така, както той им нареди. Налагането на този модел на демокрация в България се дължи основно на ДПС. Защо? Структурно и функционално, ДПС е организирана като корпорация с вертикална йерархична организация на управление, с ясно разпределение на роли и отговорностти, присъщи за бизнес корпорация с военна дисциплина. Този модел е заложен от ДС още 85-та година, когато Политбюро на БКП взе решение да се разреши частен бизнес, но под условието частниците да са от БКП и ДС елита и да се контролират от организация, която след 89-та придоби известност като модела КОЙ или така наречената паралелна власт. Андропов беше поставен от КГБ, осъзнало, че промените не могат да бъдат спрени. Единствената роля, която Андропов трябваше да изиграе бе да организира във всички държави от соцлагера паралелни власти, които да съхранят комунизма след очевидния му разпад и когато му дойде времето, отново да го възродят. За разлика от повечето европейски страни от соцлагера, в България ДС и елита на БКП през 89-та направиха така, че промяната в България я поставиха изцяло под свой контрол. Създадоха автократичен демагогичен капитализъм. Промяната се оказа не революция на недоволни граждани срещу комунистическата върхушка, а дворцов преврат. Впоследствие ДС надделя над фракцията в БКП, участвала в дворцовия преврат, свалил Тодор Живков. Точката на пречупване беше моментът на отстраняването на Луканов. Премахнаха и Илия Павлов, защото творците, които го създадоха, категорично не приеха желанието му той да кара влака. След това ДС елитите, надделели над БКП елитите и просто продължиха нататък, осигуриха си най-добрите хапки от държавната икономика и се преоблякоха като демократи. Станаха недосегаеми, скрити в създадената от тях корпорация ДПС. Направиха си кръгова икономика (обръчи от фирми, създадени в периода след 85-та и нови такива със свои хора, новосъздадени след 89-та, финансирани през банки, създадени специално за целта, източени и впоследствие унищожени за скриване на следите. Период, известен като раздаване на куфари с пари. Овладяха до съвършенство изкуството на политическото инженерстване. Присвоиха си това, което принадлежи на всички. Разпределиха го между подставени, силно зависими и контролирани от тях физически и юридически лица. В този смисъл, примерно, кулата на Николай Вълканов не е негова. Той е подставено лице, както и Спас Русев и т.н. Такъв беше и Илия Павлов, но направи грешка, като реши, че е дошъл момента той да постави под контрол създателите си. Бизнеса на ШИШИ е бизнес на корпорацията. Пачките и кюлчетата са наградата за доброто обслужване на КОЙ. Но бруталният подход на ШИШИ в превземането на бизнеси като острие на корпорацията в един момент заигра срещу него и стана, каквато стана. Сега, доколкото се разбира от поведението на корпорацията, прилагат нова тактика – вълкът си сменя овчата кожа с агнешка. Много хора си нямат представа, че корпорацията е овладяла почти всички активи на държавата. Много удобен инструмент им беше ББ. През него изцяло подчиниха службите и съдебната система. Той затова се задържа толкова дълго, но като отявлен тулуп и политически авантюрист разгневи най-накрая голяма част от обществеността, която макар и късно прозря, че ГЕРБ няма реални решения на проблемите на хората и по същество е една популистка партия, представяща се за дясна. В исторически план популистите са по-ефективни, когато са извън властта, оказвайки натиск върху традиционните политици по въпроси, които те биха предпочели да избегнат. Русия се възползва от стратегическите грешки на ЕС, който от години залага на абсурдната политика на предпазливост и въздържане спрямо корумпираните елити в страните от Балканите и бившия соцлагер, членки на ЕС. По този начин Брюксел насърчи създаването на „стабилокрации“, ръководени от авторитарни политици, а устойчивите демократични реформи си останаха само пожелание. Възползвайки се от това, Москва разшири влиянието си на Балканите. Тя заложи на хибридни методи, като използва нестабилните общества в Балканските региони, за да печели терен и да поддържа местни играчи, които целенасочено подкопават демократичните процеси. Така, възползвайки се от паралелната власт в България, Москва лесно задължи острието и (ШИШИ) с влиянието си върху еднолично управляваната Централна власт в България от ББ, да реализира геополитическите си и икономически интереси, най-вече за сметка на Българските данъкоплатци, като примерно Турски поток. Булгар Транс Газ е светая светих на Борисов и паралелната власт. В този проект се разкриват държавна измяна и корупция непозната за мащабите на българската държава. И ББ ще се бори до кръв за да не се разкрие истината. Ако трябва дори ще намеси ГРУ, както направиха с Гебрев. Размстването на вътрешнополитическите пластове след последните избори дойде до известа степен неочаквано за паралелната власт, която започна трескава подготовка да предприеме действия в своя полза, сменяйки само фасадата. Затова през ББ, паралелната власт обяви големи кадрови промени, предстоящи в ГЕРБ. Плановете са в следващото управление да се получи доминация на ГЕРБ, ДПС, ВМРО, онова нещо, оглавявано от Валери Симеонов. На мястото на ВОЛЯ да вкарат КОД на Москов. След като го употребиха като министър на здравето му обещаха да го вкарат в политиката, като му направят партия. 920Докладване
ноември 20, 2019
Историкът академик Георги Марков : 100 години след Ньойския диктат още е в сила сателитният ни синдром
Имаме добри дипломати, но грешна външна политика
Дни преди 100-годишнината от Ньойския договор – една от най-черните дати в новата българска история, си припомняме отново защо и как се стигна до него. Успяхме ли ние българите и политиците ни най-вече да си вземем поука от грешките, коя е причината все да търсим закрила от Големия брат, който и да е той. По тези въпроси разговаряме с акад. Георги Марков.
– Навършват се 100 години след една от най-черните дати в новата ни българска история – на 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор между победителите в Първата световна война и България. Макар и цял век след това, раните ни не са зараснали още – така ли е, академик Марков?
– Това е наистина много тъжен спомен, раните от него кървят и до сега, защото Ньойският договор всъщност е един диктат. Това не е договор, защото няма преговори, а просто Великите сили и техните съюзници от Съглашението налагат условия, които са крайно несправедливи, и които ще доведат 20 години след това до Втората световна война. Въпреки че тогава председателят на конференцията в Париж Клемансо, заявява, че това е последната война. Точно тази Версайска система от договори, както е известна, уреди причините за следващата световна война.
– Защо?
– Защото не може това, което е несправедливо за един народ, да бъде справедливо за друг. И нашият народ преживя своето поредно национално крушение. След 1913 г., въпреки победите в битките по бойните полета, България загуби Първата световна война заедно със своите съюзници. Ньойският договор е наказанието за погрешния избор от лятото на 1915 г., когато цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов вкарват България във войната на страната на Централните сили. А това става, защото Берлин и Виена обещават повече, отколкото страните от Антантата.
– През тези 100 години историята показва, че българските политици не винаги правят най-добрия избор и той често е грешният. Коя е причината за това?
– Българската външна политика от 140 години страда от сателитен синдром. Залага на една Велика сила, като си въобразява, че тя ще е вечна и непобедима. Заложи на Кайзеровия райх и загуби Първата световна, заложи на Третия райх – той се сгромоляса и ние загубихме и Втората световна война, на царска Русия – и тя изчезна преди повече от 100 години, после имаше един велик Съветски съюз – и той изчезна преди близо 30 години. Сега отново сателитният ни синдром е в сила. Въпреки, че сме в ЕС, ние залагаме на Чичо Сам от САЩ. Ето сега министър-председателят Борисов ще посети Белия дом и ще се ръкува с Доналд Тръмп, тъй като реши да купи самолетите. Не бива да се залага само на една Велика сила, дори на една империя, защото империите не са вечни. Единствената, която възкръсна, е Китай – Поднебесната империя.
– Това ли е фаталният грях на българската външна политика?
– Да, това е. Избират по-лесната политика – когато буквално заявяваш подчинение на началника. Спомням си Тодор Живков през 1970 г., когато беше отбелязана 100-годишнината от рождението на Ленин, и той заяви в Москва пред целия свят: „Който не обича Съветския съюз, той не обича България“. И поради това Живков беше 33 години на власт. Със Съветския съюз загубихме Студената война. Поуката от тези 140 г. българска външна политика е, че сателитният синдром не носи нищо добро. Така че ние спечелихме битките по бойните полета на Балканите, но Германия загуби войната на Западния фронт. А Ньойският диктат е един лош превод на Версайския договор.
– Неизбежна ли беше трагедията от Ньой, академик Марков?
– Да. Намесата ни, изборът ни беше погрешен. Защото през лятото на 1915 г., известно като българското лято в международните отношения, и двете коалиции се борят за българския меч на Балканите и наддават за него. Но цар Фердинанд и премиерът Васил Радославов са двете основни фигури за избора ни на страната на Германия. В този търг за българския меч те залагат на този, който предлага повече, а не на този, който може да спечели войната.
– Могло ли е да се предвиди, че Германия няма да спечели войната?
– Могло е, защото много гласове в българската политика и наши военачалници са заявявали: „Да, германската армия е най-добрата в света като въоръжение, дисциплина, тактика и стратегия. Но Германия няма ресурси да спечели войната срещу останалата част на света“. Германия и в двете световни войни беше обречена. Вижте – това е война на моторите и машините, а Германия няма нефт, няма петрол, какви машини? Разчитали са на изворите в Румъния при Плоещ. Но с намесата на Щатите през 1917 г. съдбата на Германия вече е обречена. Защото и тогава САЩ са най-голямата индустриална сила. Те произвеждат много повече военна техника, отколкото Германия и всичките u съюзници. Да не говорим за такива империи като Британската и Френската със своите колониални войски. Та нашите дядовци за пръв път виждат чернокожи на Южния фронт. Срещу нас се бият не само армиите на Франция и Великобритания, но има и руски дивизии, има и колониални войски от Занзибар, от Сенегал, от Австралия, от Нова Зеландия, от целия свят. Как може ние да спечелим тази война!
– Ньойският погром върху България ще изчисляваме още дълги години, но да кажем какво губим след него?
– Териториалните ни загуби са големи. Това са повече от 11 000 квадратни км и 2 милиона население. В Париж с Ньойския диктат се потвърждава несправедливостта на Букурещкия договор от 1913 г. – първото ни национално крушение във Втората Балканска война. Надеждата ни е била този път България в съюз с Германия да постигне своето национално обединение. Тя не само не го постига, но претърпява още едно. Вътре в пределите на Царство България избухва и гражданска война. Настъпва разделение на нацията в свободна България. В края на Първата световна война през септември 1918 г. във Владая, дори в съвсем близката Горна баня – българи започват да убиват българи. И така в ход е жестока изтребителна гражданска война. Ето как освен че губим своето национално обединение, в самата българска държава настъпва национално разединение.
– Моралните последствия от тази национална катастрофа не изглеждат ли по-страшни, акад. Марков, защото те са факт и днес?
– Да, така е. Много по-силна е болката от въпроса защо и как, кой е виновен. Цар Фердинанд абдикира в полза на сина си. И цар Борис III изпада в изключително трудно положение. Той има на главата си корона от тръни, както се казва, а не корона от диаманти. Васил Радославов – другият виновник, и той заминава за Германия. Стамболийски прави държавен съд, който да се разправи с виновниците. Той обаче го използва, за да се разправи със своите политически противници и със старите политически партии. Днес омразата и разделението продължават, макар и в друг аспект.
– Колкото и жертви да даваме, колкото и големи победи да имаме, се оказва, че Великите сили решават всичко, нали?
– Да, и от там е този пораженчески синдром, който и днес е в сила за нас. Каквото и да правим, каквито и победи да имаме, Великите сили решават нашата съдба. И затова дайте сега да си изберем една Велика сила – това е логиката на политиците ни. Изгонихме Дядо Иван, за да дойде Чичо Сам, образно казано. Това го има и днес. Ние не вярваме в собствените си сили. А тогава сме вярвали, че можем да постигнем национално обединение. Но след националните крушения казваме: „Добре де, 200 000 жертви, млади мъже загиват, за какво беше това?“.
– Казвали сте, че след черния за нас Ньойския договор българи са палели свещи в църквите и се молели да се върне Османската власт… Наистина ли отчаянието е стигало дотам?
– Да, македонските българи го правят, казвали са: „То стана пaо-лошо от турско“ и са палели свещи да се върне османската власт. Защото тогава македонските българи са били признати като нация, имали са македонски училища, читалища и изведнъж Сърбия и Гърция завземат черквите, унищожават българските книги и българските училища стават техни, прогонват нашите митрополити. Вардарска Македония я обявяват за Южна Сърбия. Принцът регент Александър държи една реч в Скопие в края на 1918 година пред нашите първенци и казва: „Ей разберете, понеже и Бог е сърбин, трябва да станете прави сърби“. Те казват, че няма българи. А гръцкият министър-председател Венизелос е по-изтънчен по византийски. Той обявява българите за българовластни елини. Казва, че това са елини, които са забравили майчиния език. Бодат им езика с карфица, когато проговорят български. Истината е, че става по-лошо от турско.
– Поетът Стоян Михайловски публикува след Ньойския договор едно писмо, което буквално разтърсва и днес, когато го четеш. Той нарича българския войник „гигант мечоносец“, а сравнява нашия държавник и дипломат с нищожно джудже, запъртък, две педи чиляк. И изригва с думите си: „Народите плащат за некадърността на своите първенци – бездарни държавници и дипломати“. Прав ли е?
– Абсолютно е прав този мрачен мислител и философ, написал химна „Върви, народе възродени!“, в определенията си за политиците. Но първо трябва да правим разлика между външна политика и дипломация. От шестте столици на европейските сили петима наши пълномощни министри – 1914-1915 г. – предупреждават, че Германия ще загуби войната. Само Димитър Ризов се обажда от Берлин, че Германия ще я спечели. Дипломатите предупреждават, но външната политика се решава тук. Така че ние имаме добри дипломати, но лоши политици. Българските политици не заслужават подвизите на българския войник. Вместо да използват подвизите му, за да направят печеливша дипломация, те се обричат докрай с Големия брат, както сега казват. А Големият брат ни доведе няколко пъти до национални крушения.
– Известно е от историята, че Великите държави не обичат „самоунижението, нископоклонството, подлизурството в своите противници“ – пак думи на Михайловски. Ние обаче се кланяме доземи, за днес – да не говорим. А „Daily News“ окачестви и оцени така това покланяне тогава: „Нима личното достойнство и личното достолепие са качества, неизвестни на бреговете на долния Дунав?“…
– Западните политици на Великобритания, Франция и САЩ имат имперско мислене. Те мислят стратегически в една далечна перспектива. Това е липсвало на българските политици, които нямат усета, че когато се борим за нашия национален идеал, трябва да влезем и в кожата на онези отсреща – да се разбере какво допускат и какво отказват. Има емоции в българската външна политика, желаното се взима за действително и идва сателитния синдром. Самоунижението ни, нископоклонството ни дразнят, а големите сили уважават тези, които имат гордост, самопочит и т. н.
– Още се помни как хиляди българи отиват под прозореца на Иван Вазов, за да чуят какво ще им каже той. Не отиват под прозорците на политиците, а на мъдреца Вазов.
– Тогава на балкона на Министерския съвет се появяват някои министри, те мислят, че народът отива под техния балкон, но те отиват под балкона на къщата на Вазов, който въпреки националната трагедия им казва: „Вярвайте в едно по-добро бъдеще, България ще преуспее, няма да загине“. Днес нямаме такъв морален авторитет като патриарха на българската литература тогава. Вазов, който днешните властимащи искат да ревизират в учебниците по литература, дори да изхвърлят… Днес нямаме Ньойски диктат, светът е объркан и все сме на ръба на противопоставянето. Но въпреки всички тези проблеми, българският народ има още нещо възрожденско у себе си.
– Пълноправен член сме на ЕС, а имаме ли достатъчна тежест в Европа?
– Българските държавници трябва да имат и национално, и човешко достойнство. Трябва да умеят да кажат „Не“. Унизително е един български политик да се прекланя пред Големия брат. Великите сили като видят някой послушен сателит, не го ценят. Крайно време е да престанат да се фукат с тези портрети – „аз и папата, аз и Макрон, аз и кралицата“… Да си се снимат с големците, но да си сложат фотосите в албума, а не по рафтовете и стените. Тогава ще имат авторитет и в страната, и навън. Трябва да умеят, когато е необходимо, да казат: „Извинете, но ние сме на друго мнение“.
– Простихме ли се с мечтата на българите за национално обединение?
– Трябва да има идеал за духовно обединение на българите. Дори без да се променят граници да защитим интересите на българите и извън тях. Намаляваме в пределите на българската държава, но навън са милиони. Трябва да има духовно обединение в името на българите. България и българите не бива да се противопоставят. За това, че те са извън днешните ни граници, вина имат политиците. Продължаваме да преживяваме резултатите на националните ни крушения не само на техните годишнини. Нужно е да говорим за тях, защото те се чуват. Македония е последица от нашето национално крушение. Няма как да загърбим историята. Тя носи горчиви поуки, които можем да извлечем – най-вече от Ньойския диктат.
Нашият гост
Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма Матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на десетки книги и учебници, студии и монографии.
ноември 18, 2019
Статия на Джордж Сорос: Възходът на национализма след падането на Берлинската стена
Брюксел. Падането на Берлинската стена в нощта на 8 ноември 1989 г. драматично и внезапно ускори краха на комунизма в Европа. Краят на ограниченията за пътуване между Източна и Западна Германия нанесе смъртен удар върху затвореното общество на Съветския съюз. По същия начин това беше важен момент за възхода на отворените общества, пише милиардерът-интернационалист Джордж Сорос в статия, публикувана от Euronews. Материалът е представен без редакторска намеса.
Започнах това, което наричам политическа филантропия, едно десетилетие по-късно. Станах застъпник на концепцията за отворено общество, която беше пропита в мен от Карл Попър, моя ментор от Лондонската школа по икономика. Попър ме беше научил, че перфектното познание не е постижимо и че тоталитарните идеологии, които твърдят, че притежават крайната истина, могат да надделяват само с репресивни средства.
През 80-те години подкрепях дисидентите в цялата съветска империя, а през 1984 г. успях да създам фондация в родната си Унгария. Тя предоставяше финансова подкрепа за всяка дейност, която не е инициирана от еднопартийната държава. Идеята беше, че като се насърчават безпартийните дейности, хората ще осъзнаят фалшивата информация на официалната догма – и тя действаше прекрасно. С годишен бюджет от 3 милиона долара фондацията стана по-силна от Министерството на културата.
Закачих се за политическата филантропия и с разпадането на съветската империя създадох фондации в множество държави. Годишният ми бюджет скочи от 3 милиона на 300 милиона долара само за няколко години. Това бяха нелеки дни. Отворените общества бяха във възход и международното сътрудничество беше доминиращото верую.
Тридесет години по-късно ситуацията е много по-различна. Международното сътрудничество стигна до сериозни препятствия и национализмът стана доминиращото верую. Досега национализмът се оказа много по-мощен и разрушителен от интернационализма.
Това не беше неизбежен резултат. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Съединените щати се оказаха единствената оцеляла суперсила, но не успяха да се справят с отговорностите, които нейната позиция налага. САЩ бяха по-заинтересовани да се наслаждават на плодовете на победата си в Студената война. Те не успяха да предоставят помощ на страните от бившия съветски блок, които бяха в тежко положение. Те се придържаха към предписанията на неолибералния Вашингтонски Консенсус.
Именно тогава Китай тръгна по невероятното си пътешествие на икономически растеж, осигурен чрез приемането му – с подкрепата на САЩ – в Световната търговска организация и международните финансови институции. В крайна сметка Китай замени Съветския съюз като потенциален конкурент на САЩ.
Вашингтонгският консенсус приема, че финансовите пазари са способни да коригират собствените си ексцеси, а ако не успеят, Централните банки ще се погрижат за провалящите се институции, като ги присъединят към по-големи. Това беше погрешно убеждение, както демонстрира световната финансова криза през 2007-08 г.
Крахът от 2008 г. сложи край на безспорното световно господство на САЩ и значително стимулира възхода на национализма. Той също обърна прилива срещу отворените общества. Защитата, която получиха от САЩ, винаги беше непряка и понякога недостатъчна, но нейното отсъствие ги остави уязвими пред заплахата от национализма.. Отне ми известно време, за да осъзная това, но доказателствата бяха неоспорими. Отворените общества бяха принудени да се отбраняват по целия свят.
Бих искал да вярвам, че най-ниската точка бе достигната през 2016 година с референдума за Брекзит в Обединеното кралство и избирането на президента на САЩ Доналд Тръмп, но журито е излязло. Перспективите за отворените общества се влошават от изключително бързото развитие на изкуствения интелект. Той може да създаде инструменти за социален контрол, които могат да помогнат на репресивните режими, но представляват смъртна опасност за отворените общества.
Например китайският президент Си Дзинпин предприе създаването на така наречената система за социален кредит. Ако той успее да я завърши, държавата ще получи пълен контрол над своите граждани. Тревожното е, че китайската общественост смята системата за социални кредити за привлекателна, тъй като тя им предоставя услуги, които досега им липсваха, обещава да преследва престъпници и предлага на гражданите ръководство за това как да избегнат проблеми. Още по-смущаващо е, че Китай може да продаде системата за социални кредити в световен мащаб на бъдещите диктатори, които след това ще станат политически зависими от Китай.
За щастие, Китай на Си има Ахилесова пета: той зависи от САЩ да го снабдява с микропроцесори, от които 5G компаниите, като Huawei и ZTE, се нуждаят. За съжаление, обаче, Тръмп показа, че поставя личните си интереси над националните интереси и 5G не е изключение от това правило. И той, и Си имат политически проблеми у дома и по време на търговските преговори със Си той постави Huawei на масата: той превърна микрочиповете в разменна монета.
Резултатът е непредсказуем, защото зависи от редица решения, които все още не са взети. Живеем в революционни времена, когато диапазонът от възможности е много по-широк от обикновено и резултатът е още по-несигурен, отколкото в нормалните времена. Всичко, на което можем да разчитаме, са нашите убеждения.
Аз съм отдаден на целите, преследвани от отворените общества, независимо от победите и загубите. В това е разликата между работата за фондация и да се опитваш да правиш пари на фондовия пазар.
Превод и редакция: Иван Христов
© 2019 Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на Информационна агенция „Фокус“!
ноември 12, 2019
Социализъм и демокрация – плюсове и минуси
Ще трябва да минат поколения, за да се даде лишена от емоции и лична пристрастност трезва и реална оценка на тези два периода
Изминаха 30 години преход от една еднопартийна система с планова икономика към многопартийна система и пазарна икономика. Това е достатъчно време да се направи рекапитулация на този период, като се извърши сравнение на плюсовете и минусите на епохата преди 1989 г.- тази на социализма или „соца“, както е модерно да я наричат, с плюсовете и минусите на прехода, който условно може да определим като време на „демокрацията“. Такава рекапитулация е необходима, защото няма как да оценим плодовете на демокрацията, ако не я сравним с предшестващия я 45-годишен период.
Ето моят опит за такава равносметка.
От 1944 до 1989 г. – 45 години
Плюсове
-
Курортът Златни пясъци през 1961 г. Снимка: LIFE Развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, има и нерентабилни предприятия, които работят на загуба, но не се закриват, за да не се съкращава работна ръка. България разполага с риболовен флот за улов в световните океани, български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни.
- Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. България не само задоволява нуждите си от селскостопански продукти, но е и крупен техен износител. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС).
- Здравеопазването и образованието са напълно безплатни. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни.
- Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти.
- Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета.
- Няма престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост. Циганите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти.
- В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди.
Минуси
- Тоталитарна, еднопартийна политическа система. Насаждана от Комунистическата партия илюзорна идеология, че един ден в страната ще бъде изграден комунизъм. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Липса на свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия. Достъпът до информация за живота на запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език се заглушават. Рок музиката и дори джазът не се поощряват. В киносалоните освен български се прожектират главно съветски филми и от киностудии на другите социалистически страни.
- Посещаването на западни страни е силно ограничено и е контролирано чрез издаване на изходни визи.
- Централизирана планова икономика, планираща производството и потреблението, водеща до недостиг на стоки и продукти, липса на конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки.
- Липса на внос на стоки от западните страни. Поради това, че българският лев е неконвертируем и вносът с валута на западни стоки е ограничен, липсват лекарствени препарати от световни фармацевтични компании, тропически плодове, маркови спиртни напитки, маркови дрехи. Западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута.
- Ограничен брой ресторанти в градовете, с еднообразно стандартно меню.
- Уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски.
- Хронична жилищна криза, липса на свободен пазар на жилища, чакане с години за възможност да се закупи апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове.
- Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изграденият „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.
От 1989 до 2019 г. – 30 години
Плюсове
- Многопартийна система, пазарна икономика, свобода на словото, макар и подлагана често на критика.
- Възможност за развитие на индивидуален частен бизнес. Свободно се пътува по света, възможност за работа в страните от Европейския съюз. Българските специалисти имат възможност да се реализират навсякъде по света. Студентите могат да следват в престижни европейски и световни университети.
- Българите имат възможност да почиват в курортите не само на съседните балкански страни, но и по цял свят. Българският лев може да бъде обменян за всякаква валута.
- Моловете и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню.
- Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече.
- Богат и разнообразен културен живот в големите градове и в страната.
- В областта на изкуството талантливи български творци вече се изявяват и в световен мащаб.
- Жилищна криза няма, строят се красиви жилищни сгради, има свободен пазар на жилища. Има много строителни супермаркети, предлагащи всичко необходимо за индивидуално строителство.
- В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании.
- В страната се изграждат важни за икономиката и туризма магистрали.
Минуси
-
Опашка в София пред магазин за хляб през 1990 г. по време на т. нар. Луканова зима. В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ.
- След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство, и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици.
- Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване. В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител, за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.
- В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна.
- Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня.
- На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защищават работниците там, където има очевидна експлоатация.
- Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина. Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души.
- България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини.
- Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове. В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни. Забележим е упадъкът в спорта.
- В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари.
- Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна.
- С изключение на строящите се магистрали, пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища и то с тежки последствия.
- Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм.
- Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност.
- България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.
Изводите
Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чийто близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива.
Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема.
И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето.
ноември 11, 2019
Симеон Николов: НАТО пред по–големи предизвикателства от нов „11 септември” или руска заплаха
Симеон Николов
Преди френският президент Еманюел Макрон да разтърси европейското медийно пространство с израза „НАТО е в мозъчна смърт” и държавният секретар Майк Помпео да заяви в Берлин, че ако Алиансът не се променя, рискува да се превърне в отживелица, ухажвани от медиите български «експерти» твърдяха, че главната тема на предстоящата среща на високо равнище на НАТО на 03 и 04. 12.2019 г. ще бъде «заплахата от Русия».
Макрон и Помпео повториха само в по–остра форма онова, което списание «Дер Шпиигел» писа в първите дни на април 2019 г. : «НАТО е застрашен от eкзистенциална криза и проблемите му са най–голямата опасност за Алианса». Колкото до българските «експерти», не бихме могли и да си представим, че в нашенски условия, биха се появили не само остри критики срещу НАТО, но дори и някакви градивни предложения за промяна.
Разбира се, че темата Русия ще присъства в дневния ред на срещата на високо равнище на НАТО на 03 и 04 декември т.г., но обективната оценка изисква да посочим, че съвсем не Русия е основен проблем, а няколко безспорни и признати предизвикателства, някои от които ще намерят място в дискусията в една или друга степен, а други ще бъдат подминати.
На първо място това е навлизането на изкуствения интелект в оръжейните системи, което в нерегулирана форма би се превърнало в опасност, значително по–голяма от един нов «11 септември» или от ядрената заплаха за човечествотго и защото ще доведе до коренна промяна в организацията и водене на бойните действия, глобална надпревара в създаването на нови автономни оръжейни системи с непредсказуеми последствия. Въпросите намират вече място в дискусиите, но по–същественото е в каква посока те се движат и какво ще постигнат.
На второ място, след оттеглянето на САЩ от Договора за забрана на ракетите с малък и среден обсег /INF/, последвано и от Русия, се очертава Вашингтон да се откаже и от Договора за съкращаване на ядреното въоръжение /СТАРТ 3/, чийто срок изтича през 2021 г., което означава, че светът остава без най–важния иструментариум за регулиране и контрол на въоръженията, обещава нов старт на ядрена надпревара с всички рискове от това и нови кандидати за притежаване на ядрено оръжие.
За съжаление, този въпрос не стои в програмата за срещата на НАТО на 03/04 декември т.г.
Очевидно, че няма да бъде засегната и не по–малко важната тема за системното нарушаване на междунаровото право, което все по–често изправя на нокти едни или други държави, оказали се жертви на агресивни действия.
Неизбежно обаче, ще стане дума за интервенцията на Турция в Северна Сирия, но имайки предвид значително по–меката позиция на НАТО към действията на турския президент Ердоган и геостратегическото значение на сраната, както и политиката на САЩ за запазване на контрола включително и на нефтените залежи, няма да бъдат обсъдени неправомерните стъпки нито на Анкара, нито на Вашингтон.
На четвърто място, действително стои темата за вътрешните реформи в НАТО и изявленията на Макрон и Помпео съвсем не са случайно изпуснати само месец преди срещата в Лондон. Въпросът е, че едва ли поставянето й ще стигне до сърцевината на проблемите, а по–скоро ще се изрази в познатия натиск от американска страна за по–високи военни разходи и солидарност при мисии в кризисни региони и опити от френска страна за утвърждаване на лидерство в една по–автономна европейска политика.
Може да продължим със списъка на необходимите теми за дебатиране на предстоящата среща на НАТО, но и първите четири от тях показват, че съвсем не Русия е главният проблем.
За Европа значението на първата тема за изкуствения интелект в бъдещи оръжейни системи е от най–голямо значение, ако иска да запази позиции в надпреварата между САЩ и Китай в тази сфера. Защото изкуственият интелект ще проникне навсякъде и ще промени войната. А това предполага придобиване на надмощие над други държави.
Уверенията, че хората трябва да имат правото на последно решение, а не автономните оръжия, са неубедителни и скоро този принцип ще бъде изоставен, когато в бойни действия системите с използване на изкуствен интелект се изправят срещу други подобни и пред стесняващ се до минути и секунди времеви прозорец за вземане на решение.
На второ място, неизбежната надпревара в създаването на такива системи с изкуствен интелект е много опасна, защото не съществуват реални форми на контрол на въоръженията, подобни на тези от времето на Студената война.
На трето място, напредъкът в развитието и използването на изкуствения интелект протича бързо и непрозрачно, което прави процесът непредвидим. Потенциалът на изкуственията интелект за въоръжените сили е огромен и използването му ще обхване изключително широки сфери от оптимизиране на разузнаването до автономни оръжейни системи и информационна война. Преимуществата му ще са несравними с ядреното оръжие и ще повлияят на отбранителната способност на държавите.
Друга особеност е, че не толкова способностите на изкуствения интелект са застрашаващи, колкото неспособността на човека да си създаде пълна представа за тях.
Необходимо е да се дискутират първо предимствата и недостатъците на оръжейните системи с изкуствен интелект в търсенето на стратегически решения, в организацията на въоръжените сили и подготовката им и при провеждане на военни операции.
На четвърто място, проблемът се свежда до създаването на регулаторна рамка за прилагането на изкуствения интелект в оръжейните системи и етични принципи за тяхното използване. И именно тук има голямо разминаване в подхода на САЩ и този на Франиця и Германия.
Ако сравняваме Европа и САЩ и Китай ще установим, че старият континент изостава по отношение на размера на инвестициите, броят на действащи фирми от индустрията в тази област, иновационни способности /брой на подадени патенти/ и трансфер на изследователски резултати. В сферата на изследователската дейност обаче, Европа може да задържи позиции в тази глобална надпревара.
В приетата през 2018 г. обща декларация за сътрудничество в сферата на изкуствения интелект, фокусът е върху увеличаване на технологичната и индустриална конкурентноспособност на ЕС. Целта на стратегията е увеличаване на инвестиционния обем до края на 2020 г. с 20 млрд евро.
Френската и германската стратегии по изкуствен интелект от края на 2018 г. са близки, като първата стои по–добре в областта на изследванията, но изостава във финансовите си възможности. Федералното правителство на Германия ще инвестира 3 млрд евро до края на 2025 г. В сътрудничество двете държави изграждат френско–германски изследователски център.
За двете очевидно ключови държави и ЕС е важно по–скоро да не допуснат сегашното им изоставане от САЩ и Китай да не стане по–голямо. Германската и френската стратегии имат силен фокус върху регулаторните аспекти и етичните параметри. Това съответно разкрива възможности за алтернативно позициониране спрямо моделите на САЩ и Китай. И тук възниква въпросът, дали няма да се прояви конфликт на интереси в НАТО.
В китайския и американския подход по различни причини и области се дава свобода на технологичния напредък, при който ругалаторните и етични аспекти са второстепенни, т.е. остават далеч на заден план.
Докато европейският модел си поставя за цел придържане към условия, при които да бъде направлявано, контролирано и формирано по–нататъшното развитие в областта на изкуствения интелект. Двата варианта имат предимства и недостатъци. В краткосрочен план американският и китайският модел могат да се окажат по–изгодни в контекста на глобалната надпревара. Спорно е обаче, дали в дългосрочен план те ще са устойчивите модели.
Решаващо за успеха на Европа би било, как отделните страни–членки ще се позиционират.
Страните, които вече изработиха свои стратегии паралелно с Франция и Германия са още Великобритания, Италия, Швеция и Дания и те също застъпват силно регулаторните и етични аспекти в развитието и използването на изкуствения интелект за военни цели. Същественото е, че те защитавайки хуманно ориентираното развитие на изкуствения интелект, остават верни на своите основни ценности.
Колкото до идеите и предложенията, които биха могли да се поставят на предстоящата среща на НАТО, на пръв поглед държавният секретар на САЩ Майк Помпео е прав за необходимите промени, но една от истинските причини е в неспособността за повече самокритичност за да се променя и усъвършенства Алиансът.
Част от европейските съюзници обаче, винаги са смятали, че САЩ никога не са ги разглеждали като напълно равноправни субекти, а като средство за прокарване на собствевни стратегически интереси. Тези различни виждания не са нещо ново и затова не трябва да изненадва и репликата на френския президент за „мозъчна смърт” на НАТО, изказана всъщност по повод поведението на Турция спрямо Сирия.
Зад опита на Ангела Меркел и външния й министър Хайко Маас да се разграничат от някои действително крайни мнения не бива да търсим фатални разминавания. Ясно е, че Макрон преследва лидерска позиция в Европа и че е проводник на онези финансово–олигархични кръгове, които искат да уязвят американския президент. Вярно е, че Макрон в стремежа си за повече независимост от САЩ избързва с идеята за Европейска армия, докато Германия заема по–реалистична позиция.
Но в крайна сметка Макрон и Меркел стоят много близко един до друг. Независимо от критиката си, френският президент не може да не си дава сметка, че без Германия никога не би могъл да постигне целите си. Не е ясно обаче, дали ще чака вечно Германия да прояви повече решителност.
Независимо, че държавният секретар на САЩ Майк Помпео е прав за необходимите промени, ако влезем в детайли от европейска гледна точка, едва ли ще му харесат възможните предложения като:
▪ По–малка политическа роля на назначени администратори и генерали и направлявания от тях военен инструментариум.
▪ Промени в командната структура, като част от заеманите длъжности от американски генерали се заемат от европейски такива в съответствие и в отговор на изискванията на президента Тръмп и за по–справедливо разпределение на отговорностите.
▪ Промяна на член Пети от Договора, гарантиращ действителна и сигурна защита.
▪ Промяна в задачите и способностите на НАТО предвид промените в света, ролята на военния фактор при решаване на конфликти, навлизането в нова технологична ера, хибридните войни.
▪ Командните структури на НАТО би трябвало да са в състояние да предоставят елементи от генералщабната дейност за операции под ръководството на ЕС.
За България също важи познатата, но изключително точна формулировка на президента на ЕК госпожа Урзула фон дер Лайен, че „НАТО беше и винаги е това, което страните–членки правят от него.” и че от 29–те страни зависи „да се включат и нещо да променят”. Но за да имаш самочуствието да направиш това и искаш равноправен глас, трябва да си успешен в изграждането на способностите на собстевната си армия.
Манталитетът обаче, с който заявяваш, че като вкараш разходите за пенсии на военните, ще качиш военния бюджет до изискваните 2 процента и с това ще станеш отличник, независимо от старите въоръжения и ниски бойни способности, автоматично те изключва от групата на сериозните съюзници.
Или че само с трите големи модернизационни проекти ще отговориш на 11–те входно–изходни измерители за оценка приноса на съюзниците, приети на срещата на НАТО в Уелс, сред които двата процента от БВП е само един елемент. Протичащият в момента Стратегически преглед на отбраната неизбежно ще покаже верния път, стига да има воля и приемственост от слредващите правителства.
От сегашните позиции сигурно е трудно да възразиш на натиска за милитаризиране на Черно море или продължаване на спиралата на увеличаване на напрежението на Североизточния фланг на НАТО или да блокираш декларация на Алианса по Украйна, както направи Унгария в защита на унгарското малцинство в тази страна. Понякога трябва да имаш и достойнство, зад което да скриеш някои недостатъци.
Германският външен министър Хайко Маас в статия за Der Spiegel: Искаме и се нуждаем от НАТО
Снимка: Информационна агенция „Фокус“Берлин. Каква роля трябва да играе Германия в конфликта в Сирия, как Европа може да включи Великобритания като външнополитически партньор и прав ли е държавният глава на Франция Еманюел Макрон в твърдението си за „мозъчна смърт“ на НАТО? Отговор на тези въпроси се опитва да даде министърът на външните работи на ФРГ Хайко Масс (ГСДП) в статия за германското издание Der Spiegel.
Агенция „Фокус“ представя превод на материала с уточнението, че той отразява единствено позицията на автора.
Президентът на САЩ изтегли войските си от Североизточна Сирия, без да вземе предвид най-близките си партньори. Турция се намеси, игнорирайки предупрежденията от Европа и САЩ. Френският президент обяви „мозъчна смърт“ на НАТО. Всичко това се случва в рамките на няколко дни, сякаш световната история тече на бързи обороти. Ситуацията повдига основни въпроси – надеждността на нашите партньори, силата на нашите съюзи, сигурността на страната ни и правилния път към бъдещето.
Тридесет години след падането на Берлинската стена не се стигна до край на историята; бъдещето изглежда по-отворено, по-непредсказуемо, по-несигурно от всякога. Въпросът Изток-Запад отдавна е престанал да бъде въпрос на Вашингтон, но е въпрос на световната политика – без значение кой управлява в Белия дом. Такава е ситуацията по света. Следователно е добре и правилно тези дни Германия да обсъжда все по-активно външната си политика.
За какво става въпрос? Вече не е съвсем очевидно, че живеем в мир и сигурност. През последните години все по-често се говори: Германия трябва да поеме повече отговорност за мира и сигурността в света. В този исторически момент виждаме, че отвъд тази задача има втори, още по-належащ въпрос: трябва да поемем отговорност за запазването на собствената си сигурност – тази в Европа и в Германия изобщо.
Ето защо политическият въпрос е централен за международната рамка, която изграждаме, за да запазим мира и сигурността за Европа и страната ни в бъдеще. Тук са важни три точки:
Първо, Макрон е прав в поставянето на силна и суверенна Европа в центъра на своето мислене. В бъдеще ние, европейците, ще трябва да поемем много по-голяма отговорност за нашата безопасност. Ето защо заедно с Франция работим усилено за изграждането на Европа, която сътрудничи много по-тясно заедно в политиката за сигурност. Договорът от Аахен, все по-тясното сътрудничество в развитието на уменията, инициативата за намеса, укрепването на гражданското управление на кризи са основни етапи в този процес. Предстои тежка политическата работа, особено за предстоящото ново ръководство на ЕС.
Второ, тъй като заедно най-добре можем да постигнем целта за силна и суверенна Европа, трябва да намерим общ път с нашите френски приятели. За Германия е ясно: ще бъде грешка, ако подкопаем НАТО. Без САЩ нито Германия, нито Европа ще могат да се защитят ефективно. Това наскоро бе потвърдено от руското нарушение на Договора за ракети със среден и малък обсег (ДРСМО). Външна политика и политика за сигурност без Вашингтон би била безотговорна, разединяването на европейската и американската сигурност е опасно начинание. НАТО ще ни трябва за дълги години занапред. Този съюз означава споделяне на тежестта, международно сътрудничество, многостранност. И ако един ден Европа бъде в състояние да защити собствената си сигурност, тогава трябва да продължим да се стремим към запазване на НАТО. Да, искаме силна и суверенна Европа. Но тя ни е необходима като част от силно НАТО, а не с цел замяна на Алианса.
Трето, не трябва да разделяме европейците по въпроса за сигурността. Германия не може да има специални пътища. Нашите съседи в Полша и балтийските държави могат да се доверят на това, че ние приемаме техните нужди в областта на сигурността толкова сериозно, колкото нашите собствени. Стъпвайки върху техните глави, Европа – такава, от каквато се нуждаем, няма да успее. Напротив, нашите източни съседи биха се насочили в бъдеще към двустранни връзки със САЩ. Следователно, да, силна и суверенна Европа е проект, в който Германия и Франция са се врекли. Но не и в тази, след която няма да оставим никого след себе си.
В тези драматични времена трябва да се придържаме към идеята за силна Европа – не като приемник, а като двигател за съживяване на трансатлантическия съюз. Не просто като германско-френски проект, а като усилия за сътрудничество на всички европейци. Само тогава ще има реална сигурност за Европа. Германия като страна в центъра на Европа трябва да играе основна, посредническа и балансираща роля по този въпрос – в Европа и по отношение на САЩ. Ако не поемем тази роля, няма кой друг да го направи. Това, че днес сме гласът на разума, е най-важната ни отговорност в областта на външната политика и сигурността.
Работим по този въпрос конкретно – например в украинската криза, като подкрепяме конституционния процес в Сирия, запазването на споразумението за ядрената програма на Иран, за стабилизиране на размирния Сахел, в преговорите за прекратяване на огъня в Либия.
Идея, върху която работя с френския си колега Жан-Ив Льо Дриан и която за мен е в центъра на германското председателство на ЕС, е Европейският съвет за сигурност. Нуждаем се от такъв орган като място, в което европейците обединяват своята работа по външната политика и политиката на сигурност, в рамките на институционалната структура на Европейския съюз и дори извън него. Великобритания трябва да бъде част от тази структура, дори ако напусне ЕС. И Вашингтон трябва да бъде важен партньор. Тук можем да създадем ядрото на бъдещата европейска външна политика и политика на сигурност, от която се нуждаем в тези бурни времена.
Превод и редакция: Тереза Герова
© 2019 Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на Информационна агенция „Фокус“!
ноември 10, 2019
ДЕСЕТИ ноември 1989. Пленумът, който свали Тодор Живков от власт. Заверата и предателствата…
ЗО години от Промяната.
Пленумът, който свали Тодор Живков от власт.
ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 година по коридорите на властта
Като обикновено, на 10 ноември 1989-та Тодор Живков става рано, не изневерява на спартанския си начин на живот. Събира на кафе служителите в резиденцията в„Банкя“, където в последните години живее. Съобщава им, че ще подаде оставка на пленума, който започва в 10 часа.
В 9.30 идва да го вземе началникът на УБО ген. Георги Милушев, за да го отведе на заседанието, което се провежда в резиденция „Бояна“. В колата пътуват мълчаливо. Живков е умислен.
В асансьора към третия етаж на Дом №1 в „Бояна“, който отива директно в кабинета на Генералния секретар на ЦК на БКП, Живков обяснява на ген. Милушев за решенията на заседанието на Политбюро, взети предишната вечер. Самият Милушев научава в този момент, че Живков си е подал вече оставката пред Политбюро, а пленумът на ЦК на БКП, трябва да я приеме. „Нека дойде по-млад човек, по-енергчен“, казва Живов и допълва: „Ще видим на пленума.“ Не споменава, че е е решено Петър Младенов да го наследи.
Заседанието на пленума на ЦК на БКП започва в 10. 00 часа
Тодор Живков държи едночасова импровизирана реч. С нищо не подсказва, че е готов да подаде оставка – нещо, което е декларирал предишната вечер пред Политбюро. Надява се с речта да завладее пленума, както го е правил години наред. Някои вече се чули за оставката, но повечете членове на ЦК – не.
В обедната почивка Живков се оттегля заедно с медицинската сестра Ани Младенова и ген. Милушев в офис, отделен само за него. Мълчи. Не се докосва до яденето.
След това ляга да почине малко. В последните години Живков има проблеми със съня. Пие дормикум. Крие хапчетата и по джобовете, за всеки случай. В този ден на обяд таблетка му дава Ани Младенова. Все пак успява да поспи около час.
В 15.30 ч. започва втората част на пленума – решителният сблъсък.
По време на почивката Добри Джуров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов водят драматични разговори, притеснени от сутрешната реч на Живков, в която той изобщо не споменава пред пленума, че предишната вечер си е подал оставката пред Политбюро. „Съзаклятниците“ решават да действат енергично по време на второто заседание на пленума.
В началото се изказват членове на ЦК, които хвалят Живков.
Водещ на заседанието е Георги Атанасов. Минали са повече от два часа с изказвания.
В един момент на проточилата се дискусия Георги Атанасов дава думата на Димитър Стоянов, който прочита решението на Политбюро от 9 ноември – за приетата оставка.
Живков дава знак на Георги Атанасов, че иска да говори отново, че е подготвил заключителна реч.
Георги Атанасов съобразява, че при това настроение в залата е възможно Живков да произнесе реч, с която да обърне пленума. И отказва да му даде думата.
Нещо повече – веднага поставя на обсъждане въпроса с оставката като съобщава, че тя е дадена предишната вемер пред Политбюро.. От всички постове, включително и като Председател на Държавния съвет.
Живков е шокиран. Именно тогава долната му челюст увисва, очите му блуждаят в огромното учудване, неразбиращ какво става – исторически миг, запечатан от тв камерите. Живков се опитва да каже, че е подал оставка само от партийния пост, но никой не го чува, защото Георги Атанасов не му дава микрофон. В този миг Живков разбира, че най-близките му са го предали.
През това време руският посланик Шарапов и Фьодоров нетърпеливо звънят на ген. Милушев, шефа на УБО. Избран ли е Младенов, питат, човекът, когото лично Горбачов е предложил за наследник на Живков.
Но се налага да чакат.
В залата на пленума тече оживена дискусия. Иван Масларов (1912-1992, главен секретар на Министерството на външната търговия, свекър на Емилия Масларова – б. а.) категорично се обявява срещу Младенов. Предлага за наследник на Живков другаря Лилов.
Думата взема философът акад. Николай Ирибаджаков (1920-2008) и иска да се отложи приемането на оставката.
Георги Атанасов реагира светкавично. Прекратява дискусията. Изказали са се 15 души. Стига!
Дава отново почивка. За допълнителна обработка на участниците в пленума, които са се разделили в мнението си дали Живков трябва да си ходи и дали Петър Младев е подходящият човек, който да го наследи..
След почивката Георги Атанасов веднага подлага на гласуване оставката на Генералния секретар на ЦК на БКП от всички постове.
Пленумът гласува.
Малко преди 18 ч. оставката на Живков е приета.
От всички постове…
Половин час по-късно ген. Милушев отвежда Тодор Живков в „Бояна“.
Ето денят ДЕСЕТИ НОЕМВРИ през погледа на Георги ЙОРДАНОВ, член на ПБ на ЦК на БКП.
Четем стенограмата на този ден в книгата му“Откровения“, втората част от трилогията „Притаени мигове“.
Публикуваме текста без съкращения.
6.00 ч. Спортни занимания.
7.45 ч. В Министерския съвет. Преса. По информацията до Политбюро за българо-турската среща в Кувейт.
9.45 ч. Бояна. Дом № 1 – за пленума на Централния комитет на БКП..
Николай Жишев ми каза, че идва от срещата на Георги Атанасов и Димитър Стоянов с първите секретари на областните партийни комитети. Присъствал и Продан Стоянов. Информирали ги за снощното заседание на Политбюро.
Попита ме:
– Вие единодушно ли решихте Петър Младенов да замени др. Тодор Живков?“
– Разбира се. По принцип и по традиция всички решения на Политбюро се утвърждават с консенсус на участниците в заседанието.“
Н. Жишев сподели, че решението на Политбюро ги изненадало. Някои от колегите му прибрали предварително подготвените си изказвания в чантите. Уверили Г. Атанасов и Д. Стоянов, че заедно с членовете на ЦК от областите им ще подкрепят решението на Политбюро.
10 ч. Заседание на Централния комитет в пленарната зала на Дом № 1.Присъстват и гости: Постоянното присъствие на БЗНС, поканени отговорни дейци от науката, изкуството, стопанския живот, управлението.
Др. Тодор Живков изнася доклад за по-нататъшното развитие на страната в сегашната сложна политическа обстановка. Докладът му е повторение на тезисите, публикувани на 29 октомври – датата, за която пленумът на ЦК на БКП бе насрочен. Поглежда към писмения текст, но повечето време говори свободно. Мисълта му е ясна. С поведението си не подсказва, че е разстроен или смутен след снощното заседание на Политбюро. На моменти дори се опитва да се шегува.
12.15 ч. Обяви се обедна почивка.
………………….
Следващото заседание на пленума ще бъде закрито – само за членове и кандидат- членове на Централния комитет и членовете на Централната контролно-ревизионна комисия.
Обяд в ресторанта на Дом № 2. Небивало оживление… Новината за оставката на др. Тодор Живков вече бе известна на всички.
15.00 ч. Закрито заседание на ЦК на БКП. Георги Атанасов дава думата на Димитър Стоянов, който чете решението на Политбюро от 9 ноември – за приетата оставка на др. Тодор Живков като генерален секретар на ЦК на БКП и предложението др. Петър Младенов да бъде избран за генерален секретар на Централния комитет.
Кратки изказвания в подкрепа на решението на Политбюро направиха Ганчо Ганев – бивш ректор на Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Стефан Нинов – председател на Столичния народен съвет, Пантелей Пачов и Минчо Йовчев – първи секретари на областните комитети на БКП в Пловдив и Хасково.
Иван Масларов заяви, че приема оставката на др. Т. Живков. Не познава добре Петър Младенов и предлага да се обсъди и кандидатурата на Александър Лилов.
Академик Николай Ирибаджаков заяви, че поради голямата значимост на длъжността генерален секретар на ЦК заседанието е добре да се отложи, а решението за смяната да се вземе след двайсетина дни – на следващо заседание на Централния комитет. Залата зашумя.
Георги Атанасов обяви 30 минутна почивка и съобщи, че пръв след нея ще говори Лазар Причкапов – първи секретар на Софийския областен партиен комитет.
Край масите, заредени с безалкохолни напитки и плодове – небивало оживени разговори.
При мене дойдоха академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Пантелей Зарев. Бяха възбудени. Бачо Ангел каза, че „шефът“ (Тодор Живков – б.м.) им предложил някой от тях да се изкаже. „Посочих Жоро (Георги Джагаров). Той смотолеви нещо, но отказа. Зарев мълчеше. Живков ни изгледа и се оттегли, без да каже дума. Сигурно ни се разсърди…“
Заобиколиха ме и други мои приятели. Работниците – герои на социалистическия труд Ради Кузманов, Стефан Рангелов, Константин Джатев, Тенчо Кънев споделиха, че Милко Балев им казал някой от тях да се изкаже от името на работническата класа. Ради Кузманов, към когото гледаха другарите му, отсече: „Вече сме поели по тоя път. Решението на Политбюро трябва да се изпълни“…
След тях акад. Илчо Димитров пък ми сподели, че Гриша Филипов агитира да има изказвания по предложението на Николай Ирибаджаков.
Потърсих Георги Атанасов. Той бе в помощната стая. Заедно с Тодор Живков, Петър Младенов и Йордан Йотов пиеха кафе и спокойно разговаряха. Дадох знак на Георги Атанасов, че трябва да говорим. Тодор Живков ме изгледа с остър, изпитателен поглед.
Георги Атанасов изслуша разказа ми за тревогата на академиците и героите на труда, но нищо не каза…
Ангел Балевски, Пантелей Зарев и Георги Джагаров отново ме намериха. Бяха разтревожени. Джагаров бе развълнуван: „Никакво отлагане на решението! Има опасност да се пролее кръв…“
Илчо Димитров мислеше, че обстановката се усложнява: „Напрежението сред хората продължава да расте…“
Отново потърсих Георги Атанасов. Преценихме, че е добре Лазар Причкапов да предложи изказванията да се прекратят.
Срещнах се с Л. Причкапов. Той не възрази след краткото си изказване да предложи разискванията по решението на Политбюро да приключат. Така и стори.
Георги Атанасов: „Който е съгласен с решението на Политбюро… моля да гласува… Решението се приема.“
Генерал Славчо Трънски и още няколко другари поискаха да говорят, но Георги Атанасов не ги забеляза и даде думата на новоизбрания генерален секретар Петър Младенов.
Петър Младенов благодари за доверието и изказа сърдечна благодарност на Тодор Живков за повече от тридесетилетната му успешна ръководна дейност начело на партията и държавата.
След като Г. Атанасов закри заседанието на ЦК, Продан Стоянов покани Политбюро в кръглата зала за кратко заседание.
Петър Младенов предложи на Тодор Живков да се предостави за обитаване служебна вила в Бояна, лека кола и шофьор, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване. Сподели, че е правилно пенсията му да бъде равна на заплатата на председател на Държавния съвет и да остане член на Комисията по изменение на Конституцията.
Политбюро прие предложенията на новия генерален секретар на ЦК на БКП без възражения.
Разделихме се с бодро настроение…
20 ч. Телевизия.
21 ч. Класическа музика – CD.
Литература…
––––––––-
ЕДИНАДЕСЕТИ ноември 1989 г. Заседание на Политбюро на ЦК на БКП.
Обсъжда се пенсията на Тодор Живков.
Досега е получавал 2500 лева заплата като генерален сектерат на ЦК на БКП и още 1500 лева като Председател на Държавния съвет.
Младенов предлага пенсията на Живкова да остане колкото е била заплатата му – 2500 лева и никой не възразява.
След това се обсъжда заплатата на новия генерален секретар.
Предлага се да бъде 2500, но Младенов отказва и заявява, че 1500 лева му стигат. В крайна сметка се взима решение заплатата му да бъде 1800 лева.
Разправата
Противно на всички обещания на другарите Тодор Живков остава в резиденцията в Банкя само седмица – до 16-17 ноември. След това започва лашкането му от вила на вила. Първо – във вила „Калина“ в „Бояна“. През декември е изолиран. Достъп до него получават само внучката му Евгения Живкова и синът му Владимир.
Започват обиските в домовете на Владимир, на зет му Иван Славков, на Евгения.
По-нататък събитията се развиват с главоломна бързина.
На 18 януари 1990 година Живков е арестуван. През 1992-ра – осъден на 7 години затвор, през 1996-а – оправдан като държавен глава. Срещу него се водят общо пет дела. През 1997-а домашният му арест е заменен с подписка“.
––
През 1997-а, 8 години след историческия пленум на Десети ноември 89-та, който преобърна живота в България, Тодор Живков ми каза в едно от интервютата, които в годините на неговия арест съм правила:
„Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на Комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”.
Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях.
Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си.
А моите съдници се отрекоха от всичко.
Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят.
И от жените и децата си щяха да се отрекат.
Такова падение!
Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване…
… Обвиняваха ме, че като Председател на валутната комисия съм отговорен за изтичането на средства в чужбина. Да, валутният резерв, който аз създадох през 1962-а година, бе под мой контрол, но до 1985-а, когато прехвърлихме комисията към Министерския съвет и тя бе оглавена от Андрей Луканов. Спомням си малко след това при мен дойде Васил Коларов, тогавашният председател на БНБ, и ми каза: „Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара”.
След известно време пак ми каза: „Похарчени са 200 милиона долара”. Така че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били изтеглени 700 милиона долара. Оставаха 1 милиард и 300 милиона, които бяха в чуждестранни банки.
Питам сега къде отидоха тези пари?
Още в края на 1988-а започнахме изграждането на фирмена организация. Беше утвърден Указ 56. Аз съм го подписал. Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха.
И оттук започна разграбването.
Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки.
Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. (Прав се оказа.) Всичко изчезна, потъна. Окрадоха го разбойници.
Към това трябва да се прибави и ограбването по времето на Филип Димитров, което набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения.
Кое ме мъчи най-много сега?
Хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците (има предвид Петър Младенов и Луканов – б.а.). Държавността е разбита и това трябва да се каже на народа…“
ноември 9, 2019
ДЕВЕТИ ноември 1989. Пленумът, който подготви оттеглянето на Тодор Живков
30 години от началото на Прехода.
На днешния ден преди 30 години Политбюро на ЦК на БКП приема решение за оставката на Тодор Живов и определя неговия наследник- Петър Младенов.
Ден преди историческия Пленум на ЦК на БКП на Десети ноември 1989 година, който освобождава Тодор Живков от поста Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет се провежда заседание на Политбюро на партията.
На него Живков обявява категоричното си решение да подаде своята оставка от партийния пост.
В книга втора – „ОТКРОВЕНИЯ“ от поредицата „Притаени мигове“ на Георги Йорданов, участник в заседанието, е дадена цялата стенограма на дебатите по декларираната от Живков оставка.
Изключително любопитни са репликите на Пенчо Кубадински, Добри Джуров, Георги Атанасов, Димитър Станишев, Григор Стоичков, Димитър Стоянов, Йордан Йотов, Милко Балев, Петър Младенов. Всички хвалят Живков, кълнат му се във вярност, а Петър Младенов буквално се разтапя от нежност и хвалебствия към Първия, като му дава обещания , че няма да падне прашинка върху него и делото му, което е изградило социалистическа България.
„Съвременна България такава, каквато тя е сега с всичките плюсове и с някои недостатъци, каквито всяка държава може да има – това е Тодор Живков. Тодор Живков – това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено досега и което сигурно ще се прави дълго време. И аз вярвам, другари, че този живот ще продължи да бъде посветен на партията, докато кръвта пулсира в жилите му“, казва Петър Младенов, който на следващия ден го наследява на поста, същата вечер влиза в кабинета му, а след това се включва в неговото очерняне.
Заседанието започва в 17.00 часа и завършва в 19.10.
Членовете на ПБ си обещават раздялата с Живков да стане по цивилизационен път, да не прекъсват другарските си отношения, да се срещат на по кафе и дори да намират време да изпиват и по някоя чаша ракия.
Последвалите събития обаче се развиват така главоломно, че ги завихрят в един тайфун на отмъщение, омраза и унищожение.
Но тази вечер никой не подозира това.
Четете!
Георги Йорданов
Из книга втора – „ОТКРОВЕНИЯ“ от поредицата „Притаени мигове“
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА
Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад.
6.30 ч. Обичайната игра на футбол в голямата зала на „Герена“ с постоянния състав – Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов и другите.
8.30 ч. В Министерския съвет. Среща със съветници и сътрудници – проф. д-р Евгени Апостолов, Йордан Радичков, Богомил Нонев, Николай Тодоров, Руси Божанов, проф. Милчо Брайнов, ген. Тако Кръстев, ген. Анев, Киряк Киряков, Иван Живин, Елена Кумбиева.
9.30 ч. – Проверка на изпълнението на Постановлението на МС за задоволяване на вътрешния пазар през есенно-зимните месеци.
10.30 ч. – Поредната среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Тук разговаряме по няколко пъти на ден. Той носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния посолски комплекс. Андрей се възмущава, че Тодор Живков се изказал остро и неодобрително срещу „много от нас“ пред Шарапов. Предложил Александър Лилов за генерален секретар. Запитах:
– А ти какво мислиш?“
–Това в никакъв случай не бива да се допуска. Казах го и на Шарапов. Ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Петър Младенов.“
– Нима си забравил, че той правеше и прави най-острите изказвания срещу интелигенцията. Предлагаше крайни мерки срещу участниците в Русенския комитет и неформалните групи“. –
– Да, така е. Но той правеше това по тактически съображения.“
– Едва ли. Ала след като Горбачов така е решил…“
Дадохме си взаимни уверения, че нямаме никакви претенции за друга работа; трябва да останем в Министерския съвет, за да изпълним задълженията, които имаме за преодоляване на затрудненията и кризата в страната.
11 ч. – Със сътрудници обсъждаме изпълнението на решенията по жилищното строителство.
11.30 ч. – С министър акад. Радой Попиванов, акад. Атанас Малеев, проф. д-р Евгени Апостолов и експерти работим по проекта на Постановление на Министерския съвет за подобряване на здравеопазването.
12.30 ч. – С акад. Ангел Балевски. Отново размишлява след вчерашната среща на Тодор Живков с него, Георги Джагаров и Пантелей Зарев, и разговорът при мен след това. „Както неведнъж сме споделяли, беше крайно време шефът (Т. Живков – б. м.) да се оттегли. Но какво ще последва, след като неподготвени и безлични хора се тъкмят да го заместят…“
– Поздравление на Стефан Досев по случай 60-та му годишнина, която ще се отбележи през следващите дни.
– Проверка в някои търговски обекти.
16 ч. – Нова среща с Андрей Луканов на същото място. Той отново споделя за поредния разговор с Шарапов, който го уверил, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС. Размяна на мисли за изказванията ни на предстоящото заседание на Политбюро.
17 ч. – Заседание на Политбюро, на което присъстват и секретарите на ЦК на БКП и председателя на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага на съвещание на секретарите на ЦК на компартиите по икономика, Иван Панев – поради заболяване, и Петър Дюлгеров, председател на ЦС на Профсъюзите. (През почивката на заседанието Начо Папазов нервно ми сподели, че Дюлгеров му е обещал да присъства на това важно заседание и е изненадан, че не е тук.)
Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява, небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Другари,
Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията. Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.
Причините са:
първо, в това, че стоя вече 30 и няколко години начело на партията и държавата;
второ, наближавам 80. Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение.
Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.
Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.
Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.
Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро.Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат. Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.
Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.
Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.
Това е, което мога да кажа по този въпрос.
Но категорично поставям въпроса да бъда освободен. Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.
МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?
ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.
ГЕОРГИ АТАНАСОВ:
Другари,
Аз смятам, че този въпрос извън другата работа на пленума заслужава специално да се обсъди, тъй като става дума за съществен политически акт на Централния комитет на партията – за избор на ръководител на партията, на генерален секретар.
Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. Аз смятам, че това е достоен път с едно достойно ръководство на страната, на партията начело с др. Живков. Но животът си е живот. И това съображение, което др. Живков изложи тук, е човешко съображение и същевременно, доколкото става дума за политически деец, това е едновременно и политическо съображение.
Смятам, другари, че ние по тези въпроси трябва да действаме не под напора на обстоятелствата, а преди обстоятелствата. Има един израз, че политиката е изкуство на възможното, но политиката е изкуство на умение да се ориентираш в обстановката. И аз смятам, че тази ориентация, която др. Живков направи и от която формулира своето предложение, е правилна. Аз лично го подкрепям и смятам, че така трябва да постъпи.
Ние знаем обстановката в страната. Заедно с извършеното много обстоятелства действат негативно и тези обстоятелства са както обективни, така и субективни. И ние трябва да създадем условия за едно развитие на процесите по-нататък.
Аз трябва да кажа и един втори аргумент. Това, че ние утре ще обявим свикването на конгреса на партията, в политически план е най-подходящият момент, за да се извърши тази назряла промяна поради съображенията, които бяха изложени.
Обявява се конгресът, поема си ръководството един нов генерален секретар. Той ще си предложи промени в ръководството, не утре, разбира се, а на следващия пленум и по този начин подготовката на конгреса ще се поеме в ръцете на едно ръководство, което след това ще провежда решенията на конгреса. Иначе, другари, особено като имаме предвид и възрастовия състав на нашето ръководство, рискуваме да създадем луфтове, които са много опасни от гледна точка на приемственост в линията и политиката. Това е много важно.
Смятам, че всички тези съображения налагат да се отнесем с разбиране и да подкрепим предложението на др. Живков, да приемем неговата оставка от поста генерален секретар.
Естествено изборът на нов генерален секретар е също много важен въпрос. Другари, аз напълно искам да кажа, че може да е имал такива разговори в Политбюро с отделни членове на Политбюро, може да е имал и такава ориентация на определен етап и аз да бъда обсъждан. Но много моля, сега, когато гледаме този въпрос от гледна точка на един акт, който утре Централният комитет трябва да извърши, да се изслушат и моите съображения.
Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда.Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.
Струва ми се, че този пост изисква освен всичко друго, което аз имам, и някои други качества. Аз винаги съм се стремял да се отнасям самокритично към моята работа, чувствам, че нямам достатъчно сили. Доколкото силите ми позволяват и докато се ползвам с доверието аз, разбира се, ще работя на сегашната или на друга работа, но много моля да се има предвид, че аз просто не чувствам достатъчно сили да се справя с това много високо за мене задължение. Изключително задължение. Никой друг пост в партията не може изобщо да се равнява с отговорността, бих казал, в определен аспект историческа отговорност на генералния секретар.
Към това бих добавил и следните неща, които много моля също да се отчитат. Ние не можем да не видим, че в нашето общество, в т.ч. и в икономиката, за която правителството носи особена отговорност, са натрупани редица проблеми. Някои от тях, разбира се, имат по-дългосрочна давност като тенденции и като процеси, а някои изцяло са формирани, откогато аз съм начело на правителството. Аз трябва да ви кажа, че определено смятам, че генералният секретар, който ние ще изберем, в определен смисъл трябва да бъде свободен от това бреме, което е свързано с проблеми, създадени и по време на мандата на това правителство, което аз оглавявам. Това винаги ме е притеснявало и от гледна точка на мерки, и от гледна точка на инициатива, която трябва да се проявява. Пак подчертавам, не че всичко сега е предопределено през тези три години, откакто съм аз, но много въпроси се изостриха през този период. Има и обективни причини, но аз смятам, че това е много важно обстоятелство да търсим това, което във всичко друго можем да кажем да бъде с еднакви възможности, но да има и тази свобода. Това също е важно обстоятелство.
Аз бих казал и това, че на един ръководител на партията му е нужна една по-голяма решителност, отколкото аз я имам.
Аз много моля в това обсъждане, което ние ще направим, моята кандидатура отгледна точка на тези съображения да не се има предвид.
Аз иначе дълбоко уважавам мнението, становището на другарите, но ако имам някакво положително качество, бих казал, че това е именно да бъда безпощаден със себе си.
И в името на това аз ви моля моята кандидатура да не се обсъжда.
Аз, другари, имам предложение. Предлагам да се обединим около кандидатурата на другаря Петър Младенов. Познаваме го 18 години в партийното ръководство. Един от най-младите членове на партийното ръководство. Това, разбира се, не е главното, но в съчетание с другите качества, то е плюс и предимство. Това първо.
Второ, ние всички познаваме другаря Петър Младенов, той е образован и подготвен, с известност и добро име и тук, в България, и зад граница. Аз лично смятам, че ще се посрещне добре и в партията, и от обществеността. Дълбоко съм убеден в това.
На трето място бих посочил, че другарят Петър Младенов е едно добро съчетание на единството и приемствеността между поколенията и линията на партията. Това е много важно. Той е свързан с тази линия, с априлската линия на партията, израсна в този период и същевременно е достатъчно млад, за да поеме тези отговорности, които ще осъществяваме през следващия период.
Освен това трябва да кажа, че познавам Петър Младенов от дълги години. Той умее да работи с хората, да се вслушва. Струва ми се, че по природа е чужд на авторитарния стил на работа, което е много важно за генералния секретар. Проявява широта, умее да се вслушва в хората. И същевременно той е решителен, може да отстоява позиция и да провежда линия. Това е много важно.
Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и способност да провеждат политическата линия, която е необходима, за да може да решим въпроса за генерален секретар от гледна точка на това да отстоим, защитим и последователно осъществим преустройството в нашата страна.
Аз мисля, че др. Петър Младенов има всички качества.
Ние сме колектив, ние не избираме вожд на партията, а избираме генерален секретар, който ще се опира на колектива, на колективната позиция, на колективната подкрепа и заедно ще вървим напред.
Аз смятам, другари, че ние сме във възможността именно да се обединим около тази кандидатура, да отидем единни на пленума, да изкажем благодарност на др. Живков за дългогодишната работа като генерален секретар, да изразим увереност в този път, който осъществяваме и който характеризираме като преустройство, и да подкрепим кандидатурата на др. Петър Младенов, който да застане начело на нашия колектив, и да разгръщаме преустройството по-нататък и в икономиката, и в политиката, и в духовната сфера, и навсякъде.
Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.
Повече от 2 минути никой не взема думата.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.
МИЛКО БАЛЕВ:
Ние становища сме изразявали.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Да дадем ли почивка?
ДОБРИ ДЖУРОВ:
Не е необходимо.
ДИМИТЪР СТОЯНОВ:
Другари,
аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на др. Живков ни е необходим. И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна.
Аз смятам, че трябва да се обсъди и да се намали до известна степен работното време на др. Живков, да се разпредели работата на повече другари. Ние трябва тази сравнително здрава обстановка, която имаме в сравнение с другите страни, да я развиваме, да я укрепваме и да отидем на конгреса на партията.
Аз смятам, че сега ние не сме подготвени да извършим една такава радикална промяна в нашето ръководство и до известна степен се съгласявам с др. Георги Атанасов, че това са въпроси, за които е необходимо време да се подготвят и да се обсъждат, за да не се получат сътресения, които са опасни сега в това време, което, ние преживяваме, и може да нанесем на страната и на партията сериозни вреди.
Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса да не правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени. Напротив, ние имаме всичките основания да твърдим, че нещата се разработиха от др. Живков и от Политбюро през този период с такава дълбочина с Юлската концепция, с такава последователност, с неимоверни усилия, в резултат на което страната, макар с трудности, си върви към преустройството, осъществява своето преустройство, без да са създадени ситуации на кризи и на нестабилност, въпреки опитите на противника и на Запада да го стори. Това е моето становище.
СТОЯН ОВЧАРОВ:
Аз мисля, че предложението, което направи др. Живков, е правилно, необходимо, то отговаря на интересите на партията, то отговаря на интересите на народа, то отговаря и на необходимостта да поддържаме стратегическото сътрудничество със Съветския съюз.
Във връзка с това мисля, че това решение е мъдро и ние трябва да го уважим.
Разбира се, трябва да се изкаже благодарност на др. Живков за всичко, което е извършено под негово ръководство, и същевременно ние трябва ясно да осъзнаваме, че в обществото има проблеми, че обществото се нуждае от промени и че тези промени могат да бъдат извършени само след едно обновление.
Мисля също така, че е правилно предложението да се издигне кандидатурата на др. Петър Младенов, защото всички тук го познаваме много добре. Аз може би го познавам по-малко от другите. Мисля, че времето, за което познавам др. Петър Младенов, е достатъчно, за да изразя моята убеденост, че това е една кандидатура, която ще бъде посрещната положително от партията, положително и от българския народ. Също така искам да подчертая, че тази кандидатура ще бъде добре посрещната и в международен аспект. Другарят Младенов се ползва с голям авторитет и в братските партии, и в световната общественост. Мисля, че той ще съумее да проправи път на България в света. Затова аз мисля, че ще бъде правилно Политбюро да подкрепи кандидатурата на др. Младенов.
АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:
Другари, в живота на всеки обществен организъм има дни и решения, от които за дълго време зависи неговата съдба и бъдеще. Днес или утре за нас са такива дни и всеки, мисля, че е изправен пред една изключителна политическа и човешка отговорност. Ние нямаме право да сгрешим, защото за такива грешки се плаща скъпо.
Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение. Другарят Живков вярно е преценил момента. Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос.
Мисля, че и партията, и народът очакват такова решение и всяко друго решение, всяко двусмислие в нашето решение, всяка непоследователност може само да усложни обстановката и да обремени политическата атмосфера, да засили негативните настроения. Ако ние твърдим, както току-що направи др. Стоянов, че у нас всичко е наред, че ние се развиваме безкризисно, ще направим фатална грешка.
ДИМИТЪР СТОЯНОВ:
Цитирай по-точно.
АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:
Аз поне така те разбрах. Ние трябва да стъпим на реалностите и да започнем от реалностите в усилията за по-нататъшно разгръщане на преустройството на базата на решенията на Юлския пленум, на Юлската концепция. Аз пак повтарям, в тази обстановка предложението на др. Живков е акт с политическа мъдрост. И ние трябва да подкрепим всячески този акт, другарски да го приветстваме, да изразим благодарност на др. Живков и да вървим напред, да осигурим единство на ЦК, по-нататъшно сплотяване на партията. Всяка друга позиция е лоша услуга и на др. Живков, и на партията.
Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна. Аз подкрепям това.
ПЕНЧО КУБАДИНСКИ
Аз си спомням когато др. Живков преди известно време постави въпроса да бъде освободен. Той даже не един път, а няколко пъти в продължение на последните години поставяше въпроса да бъде освободен от поста генерален секретар на ЦК на партията по мотиви, че е вече възрастен, че трябва да се даде път на по-млади другари и да се върви напред. Ние сме възразявали, и аз съм възразявал. Аз възразих, когато той писмено направи предложение, като сметнах, че той има голям политически и житейски опит, авторитет и вътре в страната, и вън от страната. Но сега, щом др. Живков сам поставя въпроса да бъде освободен и излага същите мотиви, мисля, че трябва да уважим това негово искане. Той е доста сериозно премислил и преценил обстановката и това, че трябва да станат някои персонални промени в Политбюро, както той каза, за да се отговори на времето.
Другари, вижте какво става в ГДР. ГДР заявиха отначало (ние не сме заявили, ние бяхме за преустройството), че няма какво да се преустройват. В продължение само на една година нещата там се измениха коренно. Такива неща стават и в други страни.
Аз лично смятам, че др. Живков 30 и толкова години е начело на нашата партия, той е водил и партията, и страната по много пътища на възход и ние трябва и тук, и в Централния комитет на партията да му изразим благодарност. Трябва всичко, което правим, да го правим мъдро, спокойно, за да не създаваме обстановка в страната да стават нежелателни неща.
Мен напоследък много ме тревожат тези неща, които стават в България, не само тези групи. Сред наши партийни членове, сред активни борци се създава едно негодувание, едно настроение, което аз сам не мога може би да си обясня докрай.
И смятам, че една такава законна и нормална подмяна ще послужи като отдушник в нашата партия. Иначе можем да стигнем до положението, до което искат да ни докарат тези неформални групи, които вече изкараха хиляди хора на площада. Трябва да се намерят пътища, докато не сме се разделили от нашия народ, да поемат щафетата по-млади другари и да се омиротвори страната. Защото аз не смятам, че тези неща, които стават, са край. Те са начало. И ние трябва да бъдем достатъчно предвидливи и мъдри и да преценяваме обстановката. Само с един обединен Централен комитет и Политбюро ние можем да вървим напред.
Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.
Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане.
Той направи това. Значи той е мислил по тези неща. Аз не съм на мнението на др. Георги Атанасов, че той няма достатъчно качества, защото той е политически изработен, оформен човек. Още от младежка възраст той беше секретар на ЦК на Комсомола, беше през много етапи в Централния комитет на партията, беше на стопанска дейност и от няколко години е министър-председател на страната.
И малко се учудвам на това, че той си прави отвод. Но щом си прави отвод, Политбюро и Централният комитет са в правото си да се изкажат.
Аз смятам, че др. Петър Младенов притежава качества както по произход, така също е доказал и качества в своята дейност от най-малка възраст, а и в дейността му в ЦК на Комсомола, и в дейността му като първи секретар във Видин, откъдето имам най-непосредствени впечатления за неговата работа. Той беше обединил кадрите. Въпреки че Видин беше неголям окръг, но тежък окръг, той съумя да обедини кадрите при тези стари дрязги, които имаше.
Другарят Петър Младенов има също международно име. Той е ерудиран дипломат и политик, владее езици, в центъра на международната дейност е.
И аз смятам, че той има качествата, чувството и чуткостта на стопански ръководител, на партиен ръководител и на човек, който владее международните въпроси. След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от другите другари мнение, че др. Петър Младенов има всички качества да стане генерален секретар, с изключение само на едно, че физическото му състояние може би не е добро.
ДОБРИ ДЖУРОВ:
Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.
ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:
Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в миналото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благополучно…
Вижте какво, другари, ние трябва да предвидим нещата. Ако отидем малко разединени на пленума на ЦК, ще станат едни работи, които не бива да допускаме. Ние оттук трябва да отидем единни и да овладеем положението, за да можем да отидем единни на конгреса на нашата партия. Разработките са дадени, сега трябва да се назначи комисия да работи по Устава.
Но аз мисля, че много е важен подходът и нашето отиване на пленума, след пленума и на конгреса.
Ние трябва да направим всичко необходимо да успокоим кадрите.
А що се отнася до една категория по-стари кадри, в които съм и аз от Политбюро, ние сме винаги готови, когато се каже, да слезем и да отстъпим на по-млади хора, тъй като това е животът, такава е логиката, и не само логиката, а и практиката, и не бива да създаваме затруднения на Централния комитет на партията.
С това искам да приключа. Смятам, че др. Тодор Живков беше толкова години начело на партията Аз нямам предвид само от Априлския пленум, а имам предвид от неговото участие в борбата против фашизма. Той като държавник в историята на България, в този откъс от време, е запълнил един исторически отрязък от развитието на България и от развитието на социализма у нас. И като войнстващ марксист-ленинец, и като приятел на Съветския съюз той е дал всичко, което е можел да даде. Аз не смятам, че той не може още да даде. Но обстоятелствата са такива сега, че без тези промени, аз лично преценявам, че ще има негативни последствия в нашата партия, ако не отидем сега към окончателно решение.
Предлагам да обсъдим въпроса, да бъдем единни, да отидем на пленума и да не дадем възможност за приказки и разни други работи, а да си вършим работата.
НАЧО ПАПАЗОВ:
Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно.
Обстановката у нас е такава, че се налагат промени.
Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колебание. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напротив, обстановката никак не е добра. И бъдещото ръководство трябва да приеме нещата от позицията на Юлската концепция към изпълнение на тази концепция от всички слоеве на населението и от всички етажи на партията и страната.
Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. Но смятам, той все пак знае по-добре, че следва да се вземат предвид неговите съображения. И моето мнение е, че едно съчетание между др. Георги Атанасов и др. Петър Младенов ще бъде едно хубаво съчетание.
Аз имам предвид, че др. Петър Младенов като министър на външните работи показа, че умее да работи с колектива и да не командва, което е най-опасното за един генерален секретар. Той показа, че може да развива демократизма, което сега е изключително важно за нас и което е една от мъзгите на самата Юлска концепция.
Така че в този смисъл мисля, че заслужава да бъде издигнат за генерален секретар, като се имат предвид всички негови качества на организатор, на човек, минал през партийните редове и ръководства, а също така и през държавните инстанции и особено пък на международната арена.
Мисля, другари, че не само трябва да се благодари на др. Живков, а трябва да се намери съответна формулировка пред пленума на Централния комитет на партията, че това не е една отстъпка от активна дейност на един обикновен човек. Другарят Живков е един необикновен човек в нашата партия и в нашата страна. Той така трябва да остане в съзнанието на хората. Ние в никакъв случай не трябва да се поддаваме нито на нихилизъм, нито на черногледство, нито на стереотип. Точно това иска сега врагът и някои среди. А точно сега именно Политбюро, Централният комитет, партията трябва да застанат зад това решение на др. Живков и да го защитят с оглед да се спаси, аз бих казал, да се съхрани всичко най-хубаво, което е създадено през този период, и на основата на това всичко най-хубаво ние по-нататък да тикнем живота в духа на това, в което досега ни е учил и ни е давал пример на активност, на енергия и на творчество.
Аз смятам, че пред пленума на ЦК, в тази международна обстановка, а и у нас вътре, няма място за колебание по отношение на единството. Трябва да има единно мнение. Иначе ще ни разнася улицата и ще станем предмет на разисквания в цялата страна и сами ще си създадем трудности, и не само трудности, а просто затруднения, които не така лесно ще бъдат преодолени. Още повече че такава е обстановката сега във всички наши страни, включително и в Съветския съюз, особено в ГДР.
Затова аз подкрепям предложението.
ДОБРИ ДЖУРОВ:
Другари,
обсъждаме един изключително важен въпрос, свързан с ръководството на нашата партия, въпроса за освобождаването на досегашния генерален секретар на нашата партия и определяне на нов генерален секретар. При това, бих казал, в една изключително сложна вътрешна, общностна и международна обстановка.
Затова що се касае до въпроса дали да отидем насреща на предложението, мен ми се струва, че не бива да има абсолютно никакво колебание. Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас.
А обстановката у нас, ако погледнем с очите на реалисти, за което претендираме всички, е в трите сфери на нашия обществено-политически живот: в сферата на партията, в сферата на икономиката и в духовната сфера. Тя е сложна с определени кризисни явления. Става дума в исторически план и аспект за освобождаване на досегашния генерален секретар и за избиране на нов генерален секретар.
Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.
Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.
Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оценката на неговата работа.
Във връзка с това предлагам, когато утре ще се третира въпросът на пленума, предварително да се подготви един документ, с който да излезе Политбюро.
Това е по отношение на освобождаването на др. Живков.
Що се касае до избора на нов генерален секретар. Другари, ние се познаваме, ние работим заедно не от вчера и ми се струва, че ако подходим с критериите и изискванията на времето, на етапа на нашето развитие по пътя на преустройството, ако изходим от повелята именно на това време и особено от повелята на нашата Юлска концепция, от повелята на всички процеси, които се развиват в международен план и т.н., очевидно по мое дълбоко убеждение друга кандидатура от кандидатурата на др. Петър Младенов аз не виждам. Известен е, знаем го, годините му знаем, физическото му състояние знаем, аз му знам и здравословното състояние. Той има няколко характерни черти в себе си, които привличат хората и които ще му дадат възможност в колектива, с който ще работи и тук, и по вертикала надолу, и т.н., да обединява кадрите, използвайки опита на тези именно кадри. Що се касае до вътрешен план, той е добре запознат с всички тези слагаеми, от които се определя обстановката на този ден – 9 ноември 1989 г.
Второ, като партиен работник той е вървял по вертикала отдолу нагоре. Следователно има поглед върху организационната работа по вертикала до висшия орган на нашата партия – Политбюро. Още един път искам да подчертая, той е добре запознат с нашите вътрешни проблеми, особено с проблемите, свързани с възродителния процес. Следователно няма да му е нужно много време, за да запретне ръкави и да влезе в кухнята с всичките тези слагаеми, които определят обстановката в нашата страна сега.
И на трето място – във външнополитически план другарят Петър Младенов добре вижда и знае състоянието и по региона, и по континента, и в глобален мащаб и т.н. Тенденциите на развитие в това отношение също така не са далеч от него. Следователно и в този план като генерален секретар няма да е необходимо много време, за да влезе в курса на тези сложни международни проблеми по нашия регион, по континента и в мащабите на нашата грешна земя.
Поради това аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков (аз вече изказах съображения как да се подготви), а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Петър Младенов.
Очевидно след тази наша стъпка утре на пленума ще се наложи в този състав под ръководството на новия генерален секретар, ако пленумът го избере, да преминем незабавно към обсъждане на онези остри проблеми, които стоят у нас в икономическата сфера, онези остри проблеми, които стоят в партията – и структурите, и кадрови, ако щете, и нормативни, за да може с това преустройство, за което ние говорим, че трябва да започнем от себе си, имам предвид партийната структура, да можем на един близък пленум на ЦК на партията да излезем със съответни виждания. Затова защото много важно е сега да определим какво трябва да правим във всичките тези направления. А отговорът на този въпрос не е лек. Как да го правим? И в какво астрономическо време да го правим?
Следователно след пленума очевидно ще се наложи заседание на Политбюро – аз така виждам нещата, за да могат поне конспективно да се видят проблемите и да бъдат адресирани към съответните структури, към съответните органи и съответните кадри и да запретнем ръкави и да работим.
Смятам, че по двете предложения – за освобождаването на др. Живков и за избирането на нов генерален секретар – трябва да се обединим. С това, че др. Живков отива сам към освобождаване, ние отнемаме изключително остри козове от ръцете на нашия противник и на нашите врагове, които копаят и подкопават и т.н., т.е. че именно той сам взема инициативата, че не сме принудени, така да се каже, отвън, от външни сили.
Това са съображенията, които исках да изкажа. Когато хората се разделят, става дума по служба, очевидно на всеки му е терсене, мъчно му е и т.н. Очевидно и на нас, и на мен ни е терсене. А аз с него съм работил много време и като партизани, и особено в онези трудни години след 9 септември непосредствено. Но времената се менят, задачите на тези времена нарастват. Всяко време и всяка епоха поставя своите задачи. За тези именно задачи трябват нови хора.
Що се касае до нас – старите, до нас – възрастните, нека новото ръководство да решава кой кога трябва да отстъпи място на младите. Този процес трябва да има по-голяма динамика, защото нека да погледнем седящите на този ред. Ние сме попораснали. Така че новото ръководство в това отношение трябва да направи всичко необходимо овреме, по човешки, по партийному, да благодари, да освобождава и да попълва с младо попълнение. Кадровата работа на партията, на централното ръководство, особено на висшия ешелон, трябва да бъде подчинена на принципа, който ние прилагаме в армията – от взвод, включително до командир на полк, трябва да бъдат млади хора. Още повече че ние имаме интелигенция по всички направления. Ние работим в областта на електрониката във връзка с автоматизираната система за управление на страната и на войските в Народна република България с директори на предприятия, непосредствено с ръководители на цехове и трябва да ви кажа, че просто се възхищавам от компетенцията на тези именно хора, от виждането на тези хора. Не само на дъската да ти прочете лекция, а в практически план и как виждат тенденциите на развитието.
Ние говорим за компютризация. Сега имаме съвършено нов етап в развитието на електрониката. Правя това отклонение, за да подчертая, че новият генерален секретар и новото Политбюро, които постепенно ще се освобождават и т.н., трябва да имат предвид, че имаме потенциал, който трябва да видим и който трябва да използваме по вертикала и по хоризонтала във всички направления.
ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:
Другари,
Мисля, че партията и страната се намират пред сложен, труден избор. Очевидно е: от политическата далновидност, която утре ще прояви Централният комитет по предложение на Политбюро, ще зависи бъдещото развитие на нашата държава. България се ползва с име на стабилна страна. Дори когато сме правили грешки, у нас не съществуваха условия за разединение на народа, за колебания и разкол в партията. Сега сме пред ново голямо предизвикателство, пред огромно политическо изпитание. Ако постъпим мъдро, ще улесним процеса на преустройството – най-трудния изпит в историческото ни развитие през последните десетилетия.
Именно поради това дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям.
Едва ли сега е време за цялостна оценка на десетилетния път, който извървяхме като колективно ръководство, оглавявано от другаря Тодор Живков. Надали е възможно и потребно начаса да правим дълбок анализ на причините, които предизвикаха сериозно напрежение в обществото, доведоха до големите трудности, които предстои да преодоляваме в областта на икономиката. Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата. Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България.
Днес обсъждаме въпроса за смяна на нашия първи ръководител, на нашия примус интер парем (първи между равните). Смятам, че е наш дълг да дадем пример за цивилизованост при вземането на това изключително важно, дори съдбовно решение. Нека да предпазим партийните среди и обществеността от произволни тълкувания, от възможни усложнения. Защо да създаваме възможност на улицата и на мълвата да отклоняват вниманието на хората от стратегическите цели на България? Потребно е да изберем новия генерален секретар на Централния комитет на партията с вътрешно убеждение и с пълно единодушие; както са се изразявали възрожденците – с висшегласие. Нека нашата дискусия да е честна, открита, абсолютно откровена. В случая всяка тайнственост ще бъде вредна. Пък и има ли тайна, която може да се опази? Както казва един философ, по-лесно е да задържиш въглен на езика си, отколкото тайна.
Въпросът за бъдещия първи ръководител на партията, който постави другарят Тодор Живков, е с историческа важност. Мисля, че другарят Георги Атанасов беше искрен и убедителен, като оттегли своята кандидатура за тая най-висока длъжност. Познавам го отлично и твърдя, че заявлението му е чистосърдечно. С Георги дълго време сме работили заедно – още от младежката организация в Софийския университет. Винаги ме е впечатлявала неговата трудоспособност и всеотдайност. Той вече е утвърден партиен и държавен деец. Неговата опитност, умението му да се опира на добри професионалисти допринасят за успешната му дейност като председател на Министерския съвет. Той е организиран и отговорен. Ако преценява, че възможностите му и интересите на управлението изискват да продължи да заема досегашната длъжност на премиер, ние трябва да го разберем и да уважим неговото желание и предложение. Защото в случая не става дума за персонално предимство, а за огромната отговорност, която ще поеме един от нас, един от нашите другари. Той пък е длъжен да си дава сметка в състояние ли е да бъде на висотата на най-важната служба в страната.
Искам ясно да заявя: аз също споделям току-що изказаното мнение от Георги Атанасов и другите преждеговорящи, че другарят Петър Младенов може да бъде кандидатурата на Политбюро за генерален секретар на ЦК на БКП.Той е образован, придоби опит като един от секретарите на ЦК на ДКМС и за кратко – като първи секретар на Видинския окръжен партиен комитет. Предимство на кандидатурата му е обстоятелството, че работи дълго време като министър на външните работи. Това му даде възможност да се запознае с видни политици и да проникне в същността на противоречивите и сложни процеси в съвременния свят. Особено важно е, че кандидатурата му се ползва с пълното одобрение на ръководството на КПСС и на съветската държава. Смятам, че Петър ще бъде приет с подобаващо уважение от много дейци на международното работническо и комунистическо движение. Ето защо утре ще гласувам другарят Петър Младенов да бъде избран от пленума за генерален секретар на Централния комитет на партията.
Надявам се, че предстоящата промяна ще се осъществи спокойно, разумно. Тя не бива да бъде повод за импровизации и волнодумства, за обществен хаос. Длъжни сме да извлечем поука от негативния опит в някои братски страни, в които вече се извършиха промени във върха на властта.
Другари,
Някои от вас са споделяли, че се чувстват възрастни, уморени. Искам да заявя пред Политбюро: макар че съм „на попрището жизнено в средата“, готов съм още сега да се оттегля от длъжностите, които заемам в партията и държавата. Защо да не дадем път на нови дейци? Те ще компенсират липсата на опитност и популярност „с надежди занапред“. Подчертавам: това е мое лично мнение, с което не ща да ангажирам никого от вас. Ала едва ли някой ще възрази – новият генерален секретар трябва да има пълна свобода при избора на бъдещия ръководен екип, който трябва да се ползва с неговото абсолютно доверие. Казано още по-ясно, ако се прецени, че е целесъобразно да мина на друга работа или да премина в пенсия, без задръжки и аз ще си подам оставката. Защото не е важно кой каква длъжност заема.
Същественото е кой каква работа върши в полза на обществото и държавата, достоен ли е за поста, който му е поверен. Хората очакват от нас, от Политбюро да дадем пример на скромност и отговорност. И на готовност да разкрием простор за изява на личности, които ще сътворят нови полезни дела.
От дълго време ме занимава една мисъл, по-точно една тревога. Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в „панаири на суетата“?
ТОДОР ЖИВКОВ:
Това не бива да го допускаме.
ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:
Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. Поверили са на човека някаква длъжност – голяма или малка, дошло е време или се налага той да я отстъпи другиму. Какво по-логично и по-естествено от това? По тоя начин, както е в развити демократични общества, се изковават добри традиции, осъществява се приемственост. И държавата постига напредък. Другото е път към простащина и разруха. Така хората се възпитават да бъдат добри граждани, да уважават своята държава. Пък и да не се започва все отначало. А нека новите служители на обществото се задължават да допринесат поне колкото своите предходници, ако не и много повече.
У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.
И като заключение: както протича това наше заседание на Политбюро – откровено, честно, принципно, така утре трябва да премине пленумът на Централния комитет. По тоя начин ще се създадат благоприятни условия под ръководството на новия генерален секретар на ЦК да се подготви добре предстоящият партиен конгрес, а България да излезе на големия път на обновлението и прогреса.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.
МИЛКО БАЛЕВ:
Може някой да има възражение.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.
По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Тодор Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…
ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:
Това заседание има изключително принципно значение за по-нататъшната работа на нашата партия. И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от трудностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме познава, той може да направи такова заключение.
ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:
Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне. И аз смятам, че това трябва да залегне в оценката, която трябва да бъде дадена за др. Живков, че той правилно оценява времето, когато трябва да напусне този пост. И по-рано този въпрос беше поставен, но ние казахме: не, не трябва, не бива др. Живков да напуска този пост. Той беше нужен и правилно постъпихме. Но времето сега е такова и той съвършено правилно и навреме поставя този въпрос пред Политбюро на Централния комитет. И аз мисля, че това решение на Политбюро ще бъде много високо оценено от ЦК на нашата партия и от нашия народ. Ако ние бяхме закъснели с това, то би нанесло вреда на неговия авторитет.
Затова аз напълно подкрепям неговото предложение.
Що се отнася до избора на нов генерален секретар, мен ме радва, че ние така задълбочено и колективно обсъждаме този проблем. Мисля, че това решение, че формата и начинът на оставката на др. Живков с подаването на молба за освобождаване от поста генерален секретар и изборът на нов генерален секретар ще има действително не само вътрешно, но и международно звучене. Отново нашата партия ще покаже своята същност като партия мъдра, партия творческа. Защото ние виждаме как в отделните партии тези проблеми се решават, как се решава обновлението или подмладяването. Това стана трагедия за някои партии, защото те бяха изостанали в своето мислене, в своите виждания и доведоха до сериозни последствия тези партии и народи.
Мисля, че този наш опит ще бъде изучаван, именно цивилизованият начин на освобождаване и на избиране на нов генерален секретар.
Що се отнася до предложението, което се направи за нов генерален секретар, на мен ми направи силно впечатление, честно казано, изказването на др. Георги Атанасов. Неговата честност, скромност, вглеждане в себе си, в своите възможности – това е един пример за всички. И тъй като се поставя въпросът за др. Младенов, аз мисля, че това предложение е правилно, защото действително в него се съчетават онези качества, които сега са ни особено нужни на този етап, когато ние смятам, че трябва качествено да изменим нашето общество, качествено да изменим нашия стил и методи на работа, качествено в нова степен да включим активно цялото общество.
И трябва да се провежда изключително дълбока реорганизация на нашето общество, на живота и в икономиката, и в политиката, и в духовната област. Той има натрупан опит. Аз бих искал да подчертая, особено на сегашния етап на развитие, когато светът действително е единен, взаимнообвързан, взаимнозависим, натрупаният опит за неговата работа, неговото име, неговият авторитет ще изиграят още по-голямо значение за укрепване на този авторитет на нашата партия и страна на международната арена, тъй като той е познат. Сега и личните връзки имат голямо значение за решаването на проблемите.
Ето защо аз смятам, че това решение ще бъде посрещнато от пленума на ЦК на нашата партия не само положително, но то ще бъде посрещнато, така да се каже, оптимистично за осъществяване именно на тази линия, която беше разработена под непосредственото участие на др. Живков – юлската линия на нашата партия.
ГРИГОР СТОИЧКОВ:
Другари, нашата страна се развива вече 45 години по възходяща линия. Нашата страна не изживя такива сътресения, каквито изживяха другите страни. Нашата страна и в този момент има по-стабилно положение от другите социалистически страни. Нашата партия и страна са авторитетни. Определена заслуга за всичко това има др. Живков. И това трябва да се каже утре на пленума. По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израснали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслушаме в него за това, което той направи, че е политически обмислено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.
Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Плурализъм.
ГРИГОР СТОИЧКОВ
Аз като слушах сега другарите, сравнявам Георги Атанасов и Петър Младенов. Какво се иска за един генерален секретар? Организационен опит. Имат го и двамата. Политически опит. Имат го и двамата. Стопански опит. Георги Атанасов има по-голям стопански опит, тъй като той през последните години непосредствено се занимава с тези въпроси. Но Петър Младенов има по-голям международен опит, който също е важен. Двамата могат да работят с кадрите, да сплотяват кадрите. И може би казаното от др. Начо Папазов е много сполучливо, че едно съчетание между двамата ще бъде в интерес на общото дело. Но аз считам, че при всички случаи Политбюро трябва да излезе с единно мнение и това единно мнение да прозвучи убедително и в Централния комитет, а след това и в цялата партия. Разбира се, с това въпросите на етапа не се решават. Ако някой счита, че с това ние излизаме от преустройството – не. Въпросът е на базата на юлската концепция нещата да се доведат докрай както в икономиката, така и в преустройството на партията.
Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира. Нека все пак КПСС да научи от нас, а не от западните радиостанции.
ЕМИЛ ХРИСТОВ:
Аз не искам да повтарям това, което се каза, защото го споделям. Съгласен съм с двете предложения. Искам да добавя само едно нещо. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е единството на партията. И двете предложения са насочени към запазване на това единство. Поради това и двете ще имат една много висока историческа стойност.
Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма. Двете неща са свързани помежду си, тъй като ако ние не действаме като единна партия, каквато сме били досега, нас ще ни бият поотделно, но главното е, че ще бъдат оплюти ценностите на социализма, както това стана в някои от братските страни.
Искам да кажа нещо за Георги Атанасов. Аз бях от онези, които лично пред др. Живков с убеденост защитих кандидатурата му да бъде негов приемник в партията. Но сега приемам неговия отвод. Мисля, че в сегашната обстановка той трябва да работи на мястото, където е сега.
ЙОРДАН ЙОТОВ:
Аз също ще се опитам да избягна да повторя всичко онова, което беше казано за мъдростта на предложението на др. Живков.
Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това, че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.
Подчертавам това, за да разберем с приемането на това предложение какво бреме поемаме върху себе си, тъй като ние трябва да се напрегнем да работим с още по-големи сили, отколкото досега, в търсене на опорни точки в себе си, тъй като няма да имаме една такава опора, каквато досега сме имали. Мисля, че това ще бъде споделено от всички другари.
Искам да подкрепя идеята, че трябва да направим тази промяна цивилизовано. Ние имаме примера на редица братски страни, където новите ръководни екипи, не казвам само новите ръководители, се опитват и изграждат своя авторитет върху широкото използване, щедрото използване на черната боя за миналото – и за отделния деец, и покрай отделния деец отиват до отричане на всичко, каквото е постигнато.
Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.
Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.
По отношение на новия генерален секретар. Преди да премина към двете кандидатури, бих искал да изкажа едно съображение. Мисля, че ние трябва да предявим едно основно изискване към бъдещия генерален секретар. Как се извършва преустройството в нашата общност? Преустройството в някои страни измени своята посока. От посока към развитие и усъвършенстване на социализма преустройството се измени и взе посока към реставрация на капитализма.
И аз мисля, че на новия генерален секретар трябва просто да внушим това, да му го поръчаме и да му обещаем, че в развитието на преустройството в тази посока той би имал нашата подкрепа.
Аз мисля, че двете кандидатури, които бяха издигнати, по възможности двамата другари, бих казал, са равностойни, тъй като и двамата имат необходимия стопански опит, и двамата познават нашата икономика, разбира се, в различна степен, защото всеки от тях работи в различна сфера. Имат необходимия организационен опит. Подкрепям оформилото се общо становище за др. Петър Младенов, само с една забележка: с тази обща подкрепа да не го поставим в условия, в които неговото здравословно състояние да се влоши. Това е единственото ми съображение.
МИЛКО БАЛЕВ:
Искам да кажа няколко думи. Аз не случайно зададох въпроса: „Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?“
ТОДОР ЖИВКОВ:
Очевидно съм мислил.
МИЛКО БАЛЕВ:
Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос.
Преди месеци ние обсъдихме Ваше писмено предложение, по-рано устно в Политбюро, и тогава пак единодушно всички се обединихме около становището, че не бива да се приема тогава оставката Ви или оттеглянето Ви по-точно по редица и международни, и вътрешни съображения. Обстановката сега е сложна. Вие сам предлагате да се обединим около общото предложение, което се формира тук, но поддържам съображенията, които др. Йотов каза. Всички ние сме свързани тук и с априлската линия, и с нейното продължение – Юлската концепция и юлската линия. Заедно под Ваше ръководство това се осъществяваше. Смятам, че ако пленумът приеме предложението, което ще се направи, този курс, тази линия трябва да продължи.
Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и различията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.
Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.
МИЛКО БАЛЕВ.
Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спомням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности.
Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Някой път ще се срещнем да пием кафе.
ДОБРИ ДЖУРОВ:
Защо не троянска сливова?
ТОДОР ЖИВКОВ:
Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?
МИЛКО БАЛЕВ:
Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключително голям.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…
МИЛКО БАЛЕВ
Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръководство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачите, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Седемдесет години е творческа възраст.
МИЛКО БАЛЕВ:
Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.
ТОДОР ЖИВКОВ:
Осемдесет години – това е друго нещо.
ПЕТКО ДАНЧЕВ:
Аз съм съгласен, че сега единството и при приемането, и при провеждането на решенията в този сложен етап, в който се намира нашата страна и партията, е решаващо. Това, което другарят Живков е добре обмислил, преценил и ни предлага като решение, ако се приеме това решение, защото и пленумът трябва да го приеме, аз разбирам, че важното е единството, да се обединим около това решение.
Аз подкрепям оформилото се общо становище за новия генерален секретар, който се предлага.
ВАСИЛ ЦАНОВ
Другарю Живков, май останах единствен, който не е взел отношение. Няма да повтарям всичко онова, което казаха другарите. В името на единството изказвам своето съгласие по предложенията, които се направиха.
ДИМИТЪР СТОЯНОВ:
Другари, аз се извинявам, че втори път ще взема думата. Когато чух това предложение на др. Живков в началото на заседанието, у мен настъпи много голямо вълнение. Все пак при тази обстановка – другарю Луканов, аз мисля, че я познавам доста добре, не по-лошо от теб – исках да си представя трудностите и необходимостта при решаването на тези въпроси на вътрешния и международен опит и авторитет на др. Живков.
Сега обаче от този разговор, от неговите реплики и от отговора, който той даде във вид на шега, той намира сили да се шегува даже, при положението, че категорично поставя въпроса за освобождаването, аз мисля, че действително, както се изказаха всички другари, трябва да приемем това обмислено от него предложение.
По втория въпрос. Ние с др. Атанасов сме работили дълги години в Комсомола. Аз винаги съм уважавал у него тази чистота в отношенията, всеотдайност, напоритост и чувство за отговорност, с която той се отнася към работата. Тази вечер той също показа тези качества по един силен начин. Той навлезе доста в работата на Министерския съвет и сега в условията на разграничаване на функциите неговите съображения да продължи работата в Министерския съвет заслужават внимание и доверие.
По кандидатурата на др. Петър Младенов. Аз смятам, че предложението е много правилно. И не казвам това от някаква куртоазия или някакви застраховки. Ние с др. Младенов сме работили като колеги повече от 15 години. В нашата работа през тези 15-16 години е имало атмосфера на доверие, уважение, принципност и стремеж да не създаваме с нашата работа проблеми на Политбюро и на др. Живков. В тази наша съвместна работа мен винаги ме е радвало това, че в нашата партия се издига такъв човек, с една висока култура в работата, в отношенията, с авторитет в страната и извън страната. Тук се казаха неща, с които аз съм съгласен и не искам да ги повтарям.
Смятам, че сега повече от всеки друг път се налага обединяването на нашите усилия около новия генерален секретар. Ще бъдат правени много опити за подкопаване на нашето единство, за най-различни спекулации, защото има хора, на които за това им плащат, а има и хора, които сами са решили да се занимават с това и вътре в страната, и извън страната. Напълно е правилно ние като партия и Централен комитет да се обединим и то не само на пленума, а и след пленума в една целенасочена работа за преодоляване на онези големи трудности, които сега имаме и вътре в страната, и извън страната.
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. Това е създаването на социализма в България. Това е развитието на съвременна България. Съвременна България такава, каквато тя е сега с всичките плюсове и с някои недостатъци, каквито всяка държава може да има. Това е Тодор Живков. Тодор Живков – това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено досега и което сигурно ще се прави дълго време.
Аз така си мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.
ГЕОРГИ АТАНАСОВ:
Помагаше ни, грижеше се за нас…
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
Така е, така е.
Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра. Понякога може да се появят някои грешки у някой човек, някъде могат да се появят някои емоции, някъде да сгрешим и т.н., но като партия е изключено тя да сгреши, тя не може да сгреши. Неговият живот е посветен на революционното дело, на работническата класа, на нашата комунистическа партия изцяло от началото на съзнателната му дейност и до сега. И аз вярвам, другари, че този живот ще продължи да бъде посветен на партията, докато кръвта пулсира в жилите му.
Аз мисля, че ние имаме цялото основание на пленума да изкажем дълбока благодарност за всичко, което той е сътворил в историята на България, в историята на нашата партия, в историята на социализма.
Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може. Въпросът е в друго, че ние трябва да умеем да ценим нашите стойности, които сме създали като партия, като държава и да не става така, както става на други места, грубо, нецивилизовано, некултурно, невъзпитателно за това поколение, което идва след нас.
Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем.
Благодаря на всички за това, че казахте, че мога да бъда. Всеки може да бъде. Партията ни е създала такива кадри, че всеки, който стои зад тази маса, може да бъде.
Леко ли ще ми бъде? Няма да ми бъде леко. Би ли бил Георги по-добър? Много е възможно, че би бил по-добър. Но сега така се решава, ще бъда временно тук, ще работя временно, след това ще дойдат други времена, ще бъдат други тук. Отново повтарям, че не това е най-важното. Важното е, че трябва да работим така, че партията ни да върви напред, партията ни да има лице, така както го е имала, такова, каквото е останало от Благоев, от Георги Димитров, от Тодор Живков. Да се опитаме да запазим това лице.
Другарю Живков, отново Ви благодаря. Що се отнася до пленума, може би след това да го решаваме.
ДОБРИ ДЖУРОВ
Става дума кой ще подготви документа и кой ще го прочете.
ТОДОР ЖИВКОВ.
Дайте да се договорим.
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ. Другарю Живков, може би утре…
ТОДОР ЖИВКОВ. Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…
Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключи в 19 ч. и 10 минути.
21 ч. – Телевизия
22 ч. – Литература, музика
Идва ДЕСЕТИ НОЕМВРИ и часът на раздялата ….
Четете утре
ноември 8, 2019
Теорията за джендъра – канадски историк фалшифицирал изследванията си
Кристофър Дъмит, Поан
Кристофър Дъмит е канадски историк на културата и политиката, преподавател в Университета “Трент” в Питърбъро. Той е автор на академични трудове в сферата на “джендър изследванията” (gender studies), апологет на социо-конструктивистката теория, която цари в университетите в Северна Америка. Според неговата теория полът не е биологична реалност, а социална конструкция, а джендърът, мъжки или женски, е въпрос на власт, отстояващ господството на мъжете над жените. След 20-годишно преподаване, опиращо се на тази теза, Кристофър Дъмит призна, че е сбъркал.
Историк на джендъра
Ако преди двадесет години ми бяха казали, че победата на моя лагер ще бъде толкова решаваща в идеологическата битка за пола (sexe) и джендъра (genre), щях да подскоча от радост. По онова време прекарвах много вечери, обсъждайки джендъра и идентичността с други студенти – дори с всеки, който имаше малшанса да бъде в моята компания. Непрекъснато повтарях: “Полът не съществува”. Знаех го, точка, това е всичко. Понеже бях историк на джендъра (genre).
Във факултетите по история в Северна Америка през 90-те години това беше най-доброто. Историята на джендъра – и, по-общо, джендър изследванията в останалия академичен свят – беше набор от поддисциплини, базирани на идентичността, които по онова време бяха във възход в либералните кампуси. Според проучванията за областите на специализация, проведени през 2007 и 2015 г. от Асоциацията на американските историци, те са били най-много по история на жените и джендъра, следвани от социалната история, културната история и расовата и полова история. Толкова области, споделящи с мен една и съща визия за света: че практически всички идентичности са само социална конструкция и идентичността е само въпрос на власт.
По онова време много хора не споделяха моето мнение. Всеки човек – т.е. на практика всички – който не е бил изложен на тези теории в университета, трудно би повярвал, че полът като цяло е само социална конструкция, това противоречеше толкова много на здравия разум.
Но днес моята велика идея е навсякъде.
В дебата за правата на трансджендърите и политиката, която трябва да се приеме за транссексуалните атлети в спорта. В законите, заплашващи със санкция всеки, който смята, че полът е биологична реалност. За много активисти подобни приказки са равнозначни на език на омразата. Ако днес защитавате позицията на повечето мои опоненти по онова време – че джендърът е поне частично основан на пола и има само два пола (мъжки и женски), както биолозите знаят от самото начало на своята наука -, суперпрогресистите ще ви обвинят, че отричате идентичността на транссексуалните хора и следователно искате да нанесете онтологична вреда на друго човешко същество. В това отношение, по своя мащаб и бързина, културният прелом е изумителен.
Разкаяние
Днес бих искал да призная грешката си. Но няма да се задоволя само да съжалявам за ролята, която може би съм изиграл в това движение. Искам да изложа подробно причините, които ме накараха да се заблудя тогава, и тези, които обясняват заблужденията на съвременните радикални социо-конструктивсти. Аз изтъквах същите аргументи като тях и знам, че те са неверни.
Имам членска карта в социо-конструктивисткия клуб. Завърших доктората си по история на джендъра и публикувах първата си книга по темата през 2007 г., “Мъжествената модерност: Мъжествеността в следвоенна Канада” (The Manly Modern : Masculinity in Postwar Canada). Но не се заблуждавайте от заглавието, всъщност става дума само за пет проучвания на случаи, датиращи от средата на ХХ век, фокусирани върху Ванкувър, където “мъжките” аспекти на обществото са могли да бъдат обект на публичен дебат.
За моите примери се разрових в автомобилната култура, наказателната система, клуб по алпинизъм, ужасна трудова злополука (срутване на мост) и кралската комисия за ветераните. Няма да навлизам в подробности, но ме е срам от продукцията ми, особено на първите две части. Публикувах и една статия по дипломната ми работа, чийто отзвук несъмнено беше по-широк от този на академичните ми трудове. Това е забавна статия за връзките между мъжете и барбекюто в Канада през 40-те и 50-те г. на ХХ век. Публикувана за първи път през 1998 г., тя бе включена неколкократно в университетски учебници. Много студенти, потънали в изучаването на историята на Канада, бяха длъжни да е прочетат, за да научат повече за историята на джендъра и социалната конструкция на джендъра.
“Позата на мъжествения прасец”
Малък проблем: сгреших. Или, за да бъда малко по-точен: частично бях прав. А за останалото, като цяло си измислих всичко от А до Я. Не бях единственият. Това правеха (и все още правят) всички. Така функционира областта на джендър изследванията. Не се опитвам да изчистя репутацията си. Трябваше да проявя повече разсъдливост. Но, поглеждайки назад, си мисля, че това беше така: няма да се самозалъгвам. Причината, поради която защитавах позицията си с толкова плам, гняв и увереност, е, че това ми позволяваше да скрия, че на едно много елементарно ниво бях неспособен да докажа голяма част от думите си. В интелектуално отношение, това не е добре.
Моята методология се разгръщаше в три етапа. Първо, държах да подчертая, че като историк познавам съществуването на голяма културна и историческа променливост. Че джендърът невинаги и не навсякъде е бил определян по един и същ начин. Както пишех в “Мъжествената модерност”, джендърът е “съвкупност от исторически променящи се представи и отношения, придаващи смисъл на разликите между мъжете и жените”. И подчертавах: “Няма аисторична основа на половата разлика, вкоренена в биологията или друга солидна основа, чието съществуване да предшества културното ѝ възприемане”.
Имах си любими примери, които рециклирах в лекциите или разговорите си. Луи ХIV и това, което нарекох “позата на мъжествения прасец”, разглеждана като връх на мъжествеността през 1600 г., но която днес изглежда по-скоро женствена. Говорех също за синьото и розовото, с цитати от 20-те г. на ХХ век, в които съветваха малките момченца да носят “топлото и земно” розово, докато “ефирното и чисто” синьо е предпочитано за малките момиченца. Аудиторията ми избухваше в смях и моят аргумент само се подобряваше: това, което смятахме за абсолютна и сигурна истина за джендъра, всъщност се променяше с времето. Джендърът не беше двоичен. Той беше променлив и може би безкраен.
Въпрос на власт
Второ, пред всеки, който ми говореше за мъжко или женско, изтъквах, че тези понятия не зависят само от това за кой род става дума. Че винаги и едновременно съществува и въпрос за властта. Властта беше и си остава своеобразна магическа формула в университетската среда, особено за един студент, който открива Мишел Фуко. По онова време имаше безкрайни дискусии за “деятелността” (agentivité) (Кой има властта? Кой я няма? Кога? Къде?). Така че щом някой отричаше, че полът и джендърът са променливи, ако намекваше, че има нещо вечно или биологично в пола и джендъра, значи в действителност се стремеше да оправдае властта. И, следователно, да легитимира потисничеството.
И, трето, търсех обяснение в историческия контекст, който показваше защо в даден исторически момент е могло да се говори за мъжко или женско в миналото. Историята е прекрасна с това, че е необятна. Винаги има какво да се намери. Работата ми разглеждаше следвоенния период и нямаше нищо абсурдно в това да са каже, че хората са се страхували да се върнат към нормалното си състояние след прекратяването на военните действия. Имаше жени в армията и в “мъжките” професии. Поставянето на акцент върху половите различия всъщност прикриваше желанието жените да бъдат изпратени обратно вкъщи.
Всичко беше въпрос на контрол и потисничество.
Докато се придържах към архивите и реконструирах начина, по който хората са говорели в миналото, бях на сигурен терен. Същото се отнася и за историческото “как” според жаргона на историците. Историците отдават предпочитание на определени въпроси пред други. Смята се, че всичко има “кой, какво, кога и къде”. Това са подробностите от миналото. Но този вид прецизност, както пише великият историк Е. Х. Кар, е дълг, а не добродетел. Няма причина да се хвалим.
Има още два въпроса и те са най-важните. Първият е “как”. Как се случи това? Как мислеха хората в миналото? Отговорът на тези въпроси изисква да възстановим мисловните схеми. Което никога не можем да направим перфектно като цяло и още повече с хора, живели в друга епоха.
Социална конструкция
Но най-големият въпрос, най-важният, е следният: Защо? В моя случай: защо канадците след войната са говорели за мъжете и жените точно по този начин? Аз не открих отговорите при първоначалните си изследвания. Изведох ги от идеологическите си убеждения, въпреки че по онова време не бих ги нарекъл така. Но те бяха точно това: съвкупност от предварително създадени и включени априори в академичния полумрак вярвания, каквито са джендър изследванията.
Това беше моят аргумент: ако хората говореха за мъжете, както аз описвах, то е било защото джендърът е социална конструкция, чиито контури могат да бъдат обяснени само с властта и потисничеството. Канадците прибягваха до мисленето в полове, защото това дава власт на мъжете и я отнема от жените и структурира мъжествеността като по-висша от женствеността.
Съвсем очевидно е, че би могло да се изходи от същата документална база и да се стигне до други обяснения, които също са напълно правдоподобни. Дали канадците след войната гледаха на мъжете като на хора, които поемат рискове заради определена социална конструкция? Да, това е правдоподобно. Както е също толкова правдоподобно да се мисли, че те са мислели така… защото мъжете, като средна величина, поемат повече рискове от жените. Моите изследвания не доказваха нищо, по един или друг начин. Аз изхождах от принципа, че джендърът е социална конструкция и бродирах цялата си “аргументация” на тази основа.
Никога не съм се сблъсквал – поне не сериозно – с различно мнение от това. И никой, в нито един момент от следването ми или процеса на публикуване на научните ми статии, не е поискал от мен да дам доказателство за това. Всъщност единствените критики, които получих, искаха от мен да засиля още повече парадигмата, или да се боря за други идентичности, или срещу други форми на потисничество. Можеха да ме попитат защо не говоря повече за класа. Или защо се фокусирам върху мъжете и оставям жените настрана. Въпреки че се бях заловил да деконструирам мъжествеността и да покажа, че тя е само социална конструкция, трябваше все пак да се поинтересувам от жените. А какво да кажем за сексуалността? Не можах ли да намеря повече сведения за не-хетеросексуални мъже? Защо не се поинтересувах повече за начина, по който мъжествеността се конструира редом със сексуалността? Докато въпросите се ограничаваха до парадигмата, в която аз вече се бях ограничил, всички бяха добре дошли.
Джендър очаквания
Има обаче и други. Наистина ли джендър очакванията са толкова различни и променливи във времето и пространството? Невъзможно е да се отговори с малките анекдоти, които много обичах да цитирам. Този въпрос трябва да се изучава по систематичен и сравнителен начин. Трябва да призная, че в моя собствен прочит, това, което виждах, се отличаваше с лека променливост с явна централна съгласуваност. Това че на мъжете се гледа като на основните доставчици на ресурси, като на хора, което поемат рискове и са отговорни за защитата и войната, изглежда доста стабилна идея в историята и културите. Да, има вариации, в зависимост от епохите и някои културни и исторически особености. Но ако не изхождате от принципа, че тези малки разлики имат голямо значение, наличните данни не ви позволяват да стигнете до това заключение.
И тогава, въпросът за властта наистина ли е вездесъщ? Може би. А може би не. За да докажа, че това е така, аз само цитирах други изследователи, които бяха убедени в това. А още по-добре, ако бяха философи с френско име. Опирах се много на трудовете на една австралийска социоложка, Р. У. Конъл. Според нея мъжествеността е преди всичко въпрос на власт и позволява да се утвърди господството на мъжете над жените. Само че нейните трудове не позволяват да се докаже това. Всичко, което правеше тя, както и аз, беше да прави обобщаващи заключения, изхождайки от назначителни казуси. Така че аз цитирах Конъл. А други цитираха мен.
Ето така се “доказва”, че джендърът е социална конструкция и въпрос на власт.
Както може да се докаже какво ли не и неговата противоположност.
Моите нестабилни разсъждения и други университетски трудове, експлоатиращи една и съща несъвършена мисъл, днес се използват от активисти и правителства, за да наложат нов кодекс на морално поведение. Когато на чаша с други студенти всеки се бореше за превъзходството на егото си, това нямаше големи последствия. Но днес залогът е съвсем различен. Бих искал да мога да кажа, че тази изследователска област се е подобрила – че правилата на доказателството и паралелната проверка са по-взискателни. Само че почти пълното приемане днес на социо-конструктивизма в някои кръгове е по-скоро резултат от демографска промяна в академичния свят, с още по-хегемонични гледни точки от онези по време на моето следване.
Тази изповед не бива да се разглежда като аргумент, че в много случаи джендърът не е социално конструиран. И все пак критиците на социо-конструктивизма имат право да въртят очи, когато така наречени експерти им представят така наречени доказателства. Грешките на моите собствени разсъждения никога не са били изобличавани – а всъщност само бяха потвърдени от мои колеги. Докато нямаме много критична и идеологически разнообразна област на изследване върху пола и джендъра, трябва да подхождаме много внимателно към всяка “експертиза” за социалната конструкция на пола и джендъра.
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: „Гласове“
Sindbadsi's Blog 