Emmanuel Macron warns Europe: NATO is becoming brain-dead

America is turning its back on the European project. Time to wake up, the French president tells The Economist

Nov 7th 2019

America is turning its back on the European project. Time to wake up, the French president tells The Economist

EMMANUEL MACRON, the French president, has warned European countries that they can no longer rely on America to defend NATO allies. “What we are currently experiencing is the brain death of NATO,” Mr Macron declares in a blunt interview with The Economist. Europe stands on “the edge of a precipice”, he says, and needs to start thinking of itself strategically as a geopolitical power; otherwise we will “no longer be in control of our destiny.”

During the hour-long interview, conducted in his gilt-decorated office at the Elysée Palace in Paris on October 21st, the president argues that it is high time for Europe to “wake up”. He was asked whether he believed in the effectiveness of Article Five, the idea that if one NATO member is attacked all would come to its aid, which many analysts think underpins the alliance’s deterrent effect. “I don’t know,” he replies, “but what will Article Five mean tomorrow?”

Get our daily newsletter

Upgrade your inbox and get our Daily Dispatch and Editor’s Picks.

NATO, Mr Macron says, “only works if the guarantor of last resort functions as such. I’d argue that we should reassess the reality of what NATO is in the light of the commitment of the United States.” And America, in his view, shows signs of “turning its back on us,” as it demonstrated starkly with its unexpected troop withdrawal from north-eastern Syria last month, forsaking its Kurdish allies.

In President Donald Trump, Europe is now dealing for the first time with an American president who “doesn’t share our idea of the European project”, Mr Macron says. This is happening when Europe is confronted by the rise of China and the authoritarian turn of regimes in Russia and Turkey. Moreover, Europe is being weakened from within by Brexit and political instability.

This toxic mix was “unthinkable five years ago,” Mr Macron argues. “If we don’t wake up […] there’s a considerable risk that in the long run we will disappear geopolitically, or at least that we will no longer be in control of our destiny. I believe that very deeply.”

Mr Macron’s energetic recent diplomatic activity has drawn a great deal of interest abroad, and almost as much criticism. He has been accused of acting unilaterally (by blocking EU enlargement in the Western Balkans), and over-reaching (by trying to engineer direct talks between America and Iran). During the interview, however, the president is in a defiant but relaxed mood, sitting in shirt sleeves on the black leather sofa he has installed in the ornate salon doré, where Charles de Gaulle used to work.

The French president pushes back against his critics, for instance arguing that it is “absurd” to open up the EU to new members before reforming accession procedures, although he adds that he is ready to reconsider if such conditions are met.

Mr Macron’s underlying message is that Europe needs to start thinking and acting not only as an economic grouping, whose chief project is market expansion, but as a strategic power. That should start with regaining “military sovereignty”, and re-opening a dialogue with Russia despite suspicion from Poland and other countries that were once under Soviet domination. Failing to do so, Mr Macron says, would be a “huge mistake”.

Dig Deeper

Cover leader (November 7th): “A continent in peril”
Briefing (November 7th): A president on a mission
Transcript: Emmanuel Macron in his own words
The Intelligence podcast: “He talked about Europe in almost apocalyptic terms”— Macron’s interview

I was a teenager in East Germany when the Wall fell. Today we are still divided

Sabine RennefanzWed 6 Nov 2019 15.45 GMT

Three decades on, the country’s unification is still a source of sadness and trauma – which the far right know how to exploit

‘For a lot of west Germans, nothing changed with the fall of the wall, only that the chocolate bar Raider was suddenly renamed Twix.’ Photograph: Alamy Stock Photo

I was 15 when the Berlin Wall came down. Everything changed: the east adopted not just the West German currency, but all its laws and rules and values. Thousands of companies were privatised within four years of the wall falling – millions lost their jobs, and millions more migrated to the west in search of better paid work. In 1994, only 18% of East German employees still worked at the same place as they had in 1991, according to the historian Ilko-Sascha Kowalczuk.

There were new and often completely disorientating experiences for many: unemployment had not existed in the GDR. No one even knew the meaning of betriebsbedingte kündigung – compulsory redundancy – or where unemployment benefits came from. In the GDR, work had been so much more than a source of income; life revolved around the workplace. Companies often had their own singing or sports clubs, and their own childcare and health services. My dad, a metal worker, lost his job after the unification. It was a shock – he felt guilty and ashamed. But it took him years to find the words to express his feelings. “I didn’t realise the gravity of the situation,” he said to me 20 years later.

The AfD’s success in the east has spurred debate: they have freedom yet they’re still so angry. What is wrong with them?

Everyday life was dramatically altered after 1989, from the price of rent to the way health insurance was organised. Most people struggled to find a sure footing in the new world. Many were overwhelmed by these events – but they were unlikely to speak openly about it.

My father worked again, but on and off; in the 90s and early 00s there remained a lot of economic problems in the east, despite the overall prosperity of Germany. Today, GDP per capita in the east is around 20% lower than in the west; wages and salaries are 15% lower. Not a single major corporation has its headquarters in the east.

I went to a boarding school in Eisenhüttenstadt, an industrial town near the Polish border. The town has lost more than half of its population since 1990 – several housing districts have been demolished altogether, and a whole generation is missing. Even today, if you are a young person in eastern Germany and want a traditional, well-paid career in a large corporation, you have to leave your hometown and go west.

In the 90s, most people in the east had quite different existential problems. The unification of Germany was not between equals but between a poor, community-orientated, working-class society and a wealthy, middle-class society that prized self-improvement.

In the 00s, the pace of change slowed, but that was also a time when nobody wanted to hear stories from the east. There was no room at all for criticism of the west in public debate. Major media outlets, headquartered in the west, often indulged in cliched portrayals of east Germans, mainly as Stasi officers, neo-Nazis or unemployed. If anyone criticised the hardships of the transformation, they were very quickly discredited as Jammerossi – the whining east German.

For a lot of west Germans, nothing changed with the fall of the wall – it seemed that the Bundesrepublic just got a bit bigger with unification. The hardest thing most of them had to stomach was the change of the postcodes – and, as the joke went, that the chocolate bar Raider was suddenly renamed Twix. It seemed that capitalism and democracy had won, that the world would only become more free, more open.

It is often stunning to see how little west Germans know about history and culture of the GDR. “I knew nothing about East Germany, I felt mentally and emotionally much closer to France or England,” said a woman who invited me to a talk in Cologne. On a book tour in west Germany a couple of years ago, I often felt that, to those who came along, the east seemed as far away as Beijing.

Berliners walk among the ruins of the Wall. Photograph: Ullstein Bild

The official narrative over the past 30 years has been of unification as a great German success story. But in the last few years, the divisions between east and west have grown deeper than ever. The electoral successes of the far-right AfD in eastern federal states such as Saxony and Brandenburg has prompted much media debate about what the matter is with the east. They have freedom – and yet they are still so angry. What is wrong with them?

One government survey found 57% of east Germans feel like second-class citizens. But another study by the Pew Research Centre has found that, despite much hardship, life satisfaction has dramatically improved for east Germans since the fall of the Berlin Wall. In 1991, only 15% of east Germans felt happy about their personal life; in 2019, it was 59%.

These statistics are not as contradictory as they might first appear. For a long time, east Germans lacked the inner freedom, the time and simply the words to explain how the transformation of their world after 1989/90 affected them. Disappointment may have been brewing for a long time, but it was not openly discussed or heard. But since life satisfaction has improved for east Germans, people have become more capable of expressing what happened to them over the previous 30 years. People needed to find stability in their personal life in order to be able to express their anger and frustrations.

In 2019, the debate in Germany is finally changing: other voices and perspectives have taken the floor. Previously taboo topics are now being talked about, maybe for the first time since 1990: the trauma of the post-unification period; the controversial heritage of the Treuhand – the institution which oversaw the privatisation of thousands of state-owned companies; the lack of representation of east Germans in leading positions around the country (Angela Merkel’s years as chancellor continue to be the high-profile exception to this rule).

Many west Germans might now begin to realise, for the first time since 1989, that the end of communism and the dismantling of a dictatorship wasn’t such a clearcut victory. Something was also lost. The end of the GDR opened up many opportunities for the east Germans, but it also made them more sensitive to change. There is a fear of suddenly losing the life satisfaction they have built up in the years since 1989.

A lot of the things that are a source of pain in east Germany – rural exodus, ageing populations, lack of infrastructure – are problems that permeate everywhere: throughout Germany and in many western societies with growing inequality. It’s about time that a proper debate about these issues takes place.

• Sabine Rennefanz is a writer for Berliner Zeitung

Адв. Шейтанов: За правата на децата срещу правата на родителите

Владимир Шейтанов

Съпредседател на Управителния съвет на сдружение

РОДИТЕЛИ ОБЕДИНЕНИ ЗА ДЕЦАТА 

НА КОНФЕРЕНЦИЯТА ЗА ЗАКРИЛА ПРАВАТА НА ДЕТЕТО

На 20 ноември 2019 г. ще отбележим 30 години от приемането на Международната конвенция за правата на детето. Провеждането на нашата конференция в навечерието на този юбилей подчертава нейната актуалност.

Приемането на МКПД съвпадна с политическите промени в България през 1989г. И двете събития, колкото и разнородни да са те, се отразиха на състоянието на правата на децата. За периода от 1989г. досега, тук у нас грижата за детето стана болезнен социален проблем. Демографската криза приема все по-отчетливо очертанията на демографска катастрофа. Естественият прираст на България отдавна е отрицателен. Раждаемостта у нас от години намалява.

 

По коефициент на раждаемост (съотношението на броя на ражданията към средния брой на населението, изразено на 1000 души, България е категорично в долния край на класацията в ЕС-28.

Ако през 2014г., общият коефициент на раждаемост в ЕС-28 е 10.01 раждания на 1000 души, то коефициентът на раждаемост в България е 10.00 раждания на 1000 души, или по нисък от общия коефициент за ЕС-28. За сравнение ще посоча, че коефициентът на раждаемост е най-висок в Ирландия с 14.6 раждания на 1000 души, Франция – 12.4, Великобритания 12.0, Швеция 11.9.

Броят на децата в нашите семейства е един от най-ниските в Европейския съюз. По коефициент на плодовитост (средния брой деца, родени от една жена), България се намира на едно от последните места в ЕС-28: 1.21 на 1000. Общият коефициент на плодовитост в ЕС-28 намалява в началото на 21 век. През 2001 и 2002г. той е 1.46 живородени деца на една жена. През 2010г. то се повишава до 1.62 деца на една жена и отново спада до 1.54 през 2013г.. и 1.58 през 2014г.

В развитите части на света, общият коефициент на плодовитост, който се приема за коефициент на демографско заместват, т.е. нивото, при което броят на внаселбението ще се запази стабилно в дългосрочен план при липса на входяща и изходяща миграция, е 2.10 раждания на живо дете на една жена.

През 2014 г. най-високите коефициенти на плодовитост сред държавите – членки на ЕС, бяха отчетени във Франция (2,01 живородени деца на една жена), следвани от Ирландия (1,94), Швеция (1,88) и Обединеното кралство (1,81). Най-ниските коефициенти на плодовитост (под 1.35) са отчетени основно в Германия и държавите от Източна и Южна Европа: България, Кипър, Португалия, Испания, Словакия и Полша, и в по-малка степен в Гърция и Италия.

Стотици хиляди български деца напускат страната със своите родители. Онези, които остават гледат със завист заминаващите. Децата в градовете отрано попадат в света на загубените човешки отношения, в безнравствеността и безкултурието на градската среда, отчуждението и грубостта, в примитивизма на уличните удоволствия, липсата на възпитание, наркомания, агресивност и детско безделието.

Образованието отдавна е загубило своя възрожденски порив. Един китайски баща в „Илиенци“ преди години ми каза, че те изпращали децата си да учат в Китай, защото тук у нас българските деца учели като на половин учебен ден. Децата в селските райони стават рядкост.

ПИТА СЕ ЗАЩО! И ОТГОВОРЪТ Е ОЧЕВИДЕН.

Заради влошената и изостанала социо-културна среда, в която се отглеждат и възпитават днешните български деца и заради липсата на перспективи за тяхната реализация. Причините са основно икономически.

Българите отглеждат своите деца все по-трудно. Все по-малко време им остава след работа да се занимават със своите деца, защото работят на две или три места последователно.

Качеството на образованието на три десетилетия българи е меко казано тревожно. Намаляват българските училища в страната и се увеличават българските емигрантски училища в чужбина. Доброто образование стана привилегия – за родителите, които имат пари за частни уроци.

Десетилетия наред немалка част от децата напускаха страната, изгонени от мизерията и липсата на перспектива в своята страна.

Учителската професия влезе в книгата на видовете, застрашени от изчезване. Имаме вече устойчива тенденция, годишно да бъдат пенсионирани около 5000 учители в страната. В резултат на това, 20 дни преди началото на учебната 2019г. по данни на МОН в страната недостигаха около 1000 учители, от които 600 в София. Така с годините страната започна да се превръща от прилично образована в страна на необразованите.

Т.нар. „деца на прехода“ вече се включиха икономическия и социален живот, в управлението на държавата – с некачествено образование, доста често с дефицитно възпитание, с непознаване и незачитане на българските културни и духовни традиции, с неуважение към бащи и деди, към техния труд и начин на живот.

На този фон, се развива днешната концепция за закрила правата на детето в България. В конкретната социално-икономическа среда, тя е меко казано неадекватна.

Правата на детето „се гарантират“ с вредни за детското развитие законови средства. Вместо укрепване и оздравяване на образователно-възпитателната среда, тя с всяка година се влошава и никакви административни мерки не са в състояние да променят тенденцията. Все по-малко стават първокласниците, които престъпват прага на училищата всяка година. През 2018г., това направиха около 60 000 деца в цялата страна. Все повече деца емигрират с родители или без тях.

В международен план, през изминалите години светът не стана по-сигурен. В различни негови краища се водят кога пълномащабни, кога граждански войни, в които загиват милиони деца от Близкия Изток, Афганистан, Ирак, Сирия, Йемен, Венецуела, Еквадор, Украйна. Гладът и мизерията погубват физически и духовно милиони деца в Африка.
Това става след тридесет години на прилагане на Международната конвенция по правата на детето. Това става в света на пост-индустриалната революция, на икономиката на знанието, на Индустрия-4, когато световната икономика обновява своите средства за производства на всеки 3-5-4 години.

Индустрия 4.0 представлява икономика на автоматизацията и обмена на данни чрез технологиите на производство. Това включва кибер-физични системи, интернет на нещата и изчисления в облак. А в това време, ние готвим своите български деца за този утрешен ден на света, като затваряме училище след училище и пенсионираме учител след учител.
Възниква въпросът – какъв е ефектът от този международен договор, реши ли той основните проблеми на децата в света, осигури ли им благоденствие и развитие, гарантира ли основните права на детето, правно закрепени на международно ниво.

Отговорът оставям на всеки един родител.

За тези 30 години, Конвенцията за правата на детето претърпя значителна еволюция. Развиха се някои нейни правни институти. Други закърняха още в зародиш. Трети бяха изменени до неузнаваемост, под влияние на мощни световни процеси. Бяха подписани и ратифицирани два факултативни протокола. На прага ни е третият факултативен протокол.

Предмет на Конвенцията са 21 права на детето. Самото им включване в Международна конвенция свидетелства, че те се ползват със статута на фундаментални, основни права:

Това са следните:
1. Право на живот.

2. Право на име, на придобиване на гражданство още с раждането, правото да познава и да бъде отглеждано от своите родители.

3. Право на запазване на детската самоличност, вкл. гражданството, името, и семейните връзки, признати със закон.

4. Право да не бъде разделяно от своите родители против тяхната воля, освен по решение на компетентните власти в най-добрия интерес на детето, в някои особено случаи, например малтретиране или изоставяне от родителите или когато родителите живеят разделени.

5. Право на дете, което е отделено от единия или двамата родители, на лични отношения и пряк контакт с двамата родители редовно.

6. Право на дете, което може да формира свои собствени възгледи, да изразява тези възгледи свободно по всички въпроси, отнасящи се до него, като на тях следва да се придава значение, съответстващо на възрастта и зрелостта на детето.

7. Право на свобода на изразяване на мнение: свобода да търси, получава и предава информация и идеи от всякакъв вид, независимо от границите … чрез каквито и да било информационни средства, по избор на детето.

8. Право на свобода на мисълта, съвестта и религията.

9. Право на свобода на сдружавания и на мирни събрания.

10. Право на свобода от произволна или незаконна намеса в личния живот, семейство, дом или кореспонденция, от незаконно посегателство на неговата чест и репутация.

11. Право на ползване на най-високите достижими стандарти на здравословно състояние и от здравни услуги за лечение на заболяванията и за възстановяване на неговото здраве.

12. Правото на дете, настанено в специално заведение на периодичен контрол върху провежданото лечение, както и върху други обстоятелства относно неговото настаняване.

13. Право да се ползва от обществени осигуровки, включително и от обществени застраховки.

14. Правото на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие.

15. Право на образование.

16. Право на отдих и почивка, на участие в игри и дейности и отмора, подходящи за възрастта му и на свободно участие в културния живот и изкуствата

17. Право на защита от икономическа експлоатация и от извършване на каквато и да било работа, която крие опасност или може да попречи на образованието на детето, или да навреди на здравето или на физическото, умственото, духовното, моралното или социално развитие на детето.

18. Право на закрила от незаконна употреба на наркотици и психотропни вещества.

19. Право на закрила от всички форми на сексуална експлоатация и от сексуално насилие.

20. Право на закрила от всички други форми на експлоатация, засягащи по какъвто и да било аспект благосъстоянието на детето.

21. Право на всяко дете, заподозряно, обвинено или признато за виновно в нарушаване на наказателния закон, са бъде третирано по начин, съвместим с чувството за достойнство и собствена стойност на детето.

Дефицитите в международно-правната закрила на правата на детето са очевидни. Първо – съществуващата регулация е неефективна. Достатъчно е да обърнем поглед към правата на детето в Ирак, Сирия, Украйна и др. Една от причините за това състояние е, че Конвенцията не се изпълнява и няма механизъм, който да гарантира нейното изпълнение.

Второ – практиката през тези 30 години задмина международните стандарти на опазване правата на детето, уредени в МКПД. Появиха се нови рискове и опасности, които не са защитени, например пристрастяването към компютри, обездвижването, нездравословно хранене, алкохолизъм, наркомания в невиждани по-рано размери, опасностите по време на миграция и др.

Трето – наблюдава се съвсем отчетливо подмяна на основни принципи на този договор. В редица държави започна прокарването на идеи и законодателни решения, които изкривяват първоначалния идеен замисъл на Конвенцията.

Ако преди 30 години МКПД възлагаше отговорността за закрила правата на детето изцяло на родителите и държавата, то днес значителна част от тази отговорност за възлага на самите деца и на НПО. Промяната е изключително важна. Тя насочва отговорността в неправилна посока и ефектът ще бъде катастрофален.

Появи се институтът на индивидуална жалба на дете до Комитета за закрила на детето, което представлява всъщност признание на пълна правосубектност на децата в международното право, т.е. че децата са самостоятелни субекти на права и задължения по МП. Това се съдържа в нормата на чл.5, ал.1 на Третия факултативен протокол към Конвенцията. Започнал е процесът на ратифициране на този протокол и вече 51 държави са подписами Протокола, от които 45 са го ратифицирали. Това означава, че признават правото на деца да носят права и задължения в международното право.

Макар и изолиран случай, той е фрапантно нарушение на фундаменталния принцип на правото, че децата не притежават дееспособност във вътрешното право и правосубектност в международното право.

Международната конвенция за правата на детето не познава този институт. На няколко места в Конвенцията, се подчертава ролята на родителите за осъществяване правата на децата (чл.5, чл.14, чл.18, ал.1 и ал.2). В Третия факултативен протокол за пръв път се кодифицира правото на деца да реализират самостоятелно права в МП, без съдействие на родителите.

Друга съществена промяна е противопоставянето на правата на децата на правата на родителите. В старите страни-членки на ЕС почти без изключение, в т.ч. в скандинавските страни, Великобритания, Германия, Холандия, Белгия, Швейцария, Италия, Австрия, са установени законодателни режими, в които детето има права да се противопоставя на правото на родителите да отглеждат и възпитават своите деца. В чист вид, тази правна концепция бе изразена от Министъра на външните работи на България Екатерина Захариева, на съпътстващо събитие по време на 74 сесия на ОС/ООН през 2019г. На форум „Преобразуване на грижите за деца: Изпълнение на ангажимента на Дневния ред на развитието 2030 никой да не бъде изоставян“, българският външен министър заяви ни повече, ни по-малко: “България залага на два принципа при реформата, свързана с децата в риск: всички действия на държавата трябва да са насочени единствено в интерес на детето, не на родителите и второ, самото дете трябва да участва в процеса на вземане на решения за неговото бъдеще”.

Подобна правна философия влиза в драстично противоречие с основната идея на МКПД, изразена в чл.5, чл.14, ал.2 и чл.18, ал.1, а именно, че „Държавите-страни по Конвенцията зачитат, отговорностите, правата и задълженията на родителите, да осигуряват подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция“, „Държавите-страни по Конвенцията зачитат правата и задълженията на родителите да осигурят ръководството на детето при упражняване на това негово право“ и „Родителите носят първостепенна отговорност за отглеждането и развитието на детето“.

Самата постановка, че интересите на детето и на родителите са различни, и че правата на детето могат да се противопоставят на правата на родителите е най-значимата промяна в системата на правна закрила на правата на детето. Тя е натоварена с изключително деструктивен заряд и подкопава фундамента на семейните отношения. Обърната е йерархията на правните норми в областта на семейните отношения между деца и родители. Прокаран е принципът, че правата на децата не само са равностойни на правата на родителити им, но дори в определени случаи се ползват с приоритет.

Извън родителския контрол са изведени редица действия на децата. Правата на детето се хипетрофират и в много отношения се изравняват с тези на родителите, въпреки тяхната физическа и психическа незрялост. Родителят се отстранява като фактор, носещ основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата. Той е лишен на практика от правото си да определя съдържанието на образование на своето дете, начина на неговото възпитание в духа на личните ценности на родителя, съобразно неговите културни традиции и духовни ценности. Запазени са единствено неговите права и задължения да осигурява условията на живот, необходими за развитието на детето. като избор на пол, ранна сексуализация.

Подобни правни модели индоктринират националното законодателство на повечето европейски държави. Те са заложени чрез различни универсални и регионални международно-правни актове.

Разпространяват се чрез механизмите на международни организации като ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ, СЪВЕТА НА ЕВРОПА, КОМИТЕТА ЗА ПРАВАТА НА ДЕТЕТО и др.,

Тези модели са подчертано деструктивни от медико-биологична, физиологична, психологична, психична гл.т. Те посягат ни повече, ни по-малко на майчинството, чиято символика е образът на Божията майка с младенеца на милиони икони по целия християнски свят. Те посягат на култа към майката, преминаващ от Иконата на Божията майка в катедралите на християнския свят до гениалното стихотворение на Ботев „Майци си“ и великолепния образ на грузинския баща, който търси своя син по полетата на Втората световна война от безсмъртния филм „Бащата на войника“.

Връзката на детето с неговите родители е от жизнено значение за успешното му физическо и психическо развитие. Израстването на детския организъм не е само функция от храненето, но и от възпитанието, подкрепата, любовта, привързаността на детето към неговото биологично начало. Противопоставянето на интересите на детето от интересите на родителите е равносилно инвалидизиране на детската физика и психика, които остават за цял живот.

Концепцията на правосубектност на детето в международното и дееспособност във вътрешното право е доктринално тясно обвързана с концепцията за свободен избор на пола на т.нар.джендър-философия. Ефектът от прилагането и на двете концепции в правото ще бъде разбиване на брака, семейството и семейните ценности.

Резултатът е очевиден – нисък естествен прираст или отрицателен естествен прираст на коренното население на страните от ЕС-28, ниска раждаемост, опити за решаване на демографския спад с миграция на население от трети страни, висок показател на психически разстройства, на самоубийства, алиенация на младите хора, нежелание да участват на пазара на труда, да търсят решение чрез образование и др.

Възниква въпросът не е ли свързано състоянието на младежта в някои европейски страни, нейните психически проблеми, проблемите с наркоманията, алкохолната зависимост, психическата лабилност, социалната алиенация, високия процент на всякакави дисфории и заболявания, с модела на семейни отношения.

Тези изводи трябва да бъдат направени днес, в навечерието на 30-годишнина на МКПД, за да определим нашата българска политика и нашето отношение към опитите за налагане на такива модели в България.

Днес българското общество изисква все по-императивно от своите управници нова, по-нравствена и общо достъпна среда за отглеждане и възпитание на детето като гаранция за закрила правата на детето, в която родителите заемат ключовото място и трябва да получат цялата подкрепа на държавата.

„Взгляд“: Москва и Вашингтон попаднаха в капана на Ердоган

5 Ноември 2019 

Москва. Москва и Вашингтон попаднаха в капана на Ердоган, коментира руският вестник „Взгляд“ в материал, представен без редакторска намеса
Турските служители отново започнаха да флиртуват с Москва и Вашингтон по въпросите на военно-техническото сътрудничество. В рамките на един ден Анкара успя да постави под въпрос доставката на втора партида системи за ПВО С-400 и призова САЩ да обсъдят продажбата на изтребители F-35 в Турция. Според експерти президентът Ердоган по този начин се опитва да използва противоречията между двете страни, които са принудени да се примирят с това.
Турското правителство се замисли дали да забави доставката на втората партида зенитно-ракетни системи С-400 „Триумф“. Това съобщи в понеделник ръководителят на секретариата на турската отбранителна промишленост Исмаил Демир. Според него забавянето може да бъде свързано с преговори за трансфер на технологии и уреждане на съвместното им производство. В същото време Демир отбеляза, че втората фаза на доставката на С-400 може да бъде осъществена до края на 2020 г.
„За втората фаза на доставките на С-400 имаме календар за следващата година. В този случай, за разлика от първия етап, говорим за съвместно производство и трансфер на технологии. Съвместното производство може леко да промени планирания календар, като го измести малко по-далече във времето, вероятно до края на 2020 г.“, заяви Демир и добави, че между Москва и Анкара текат технически консултации относно възможността за частично производство на компоненти на С-400 в Турция.
Освен това Демир по-рано тази сутрин обяви желанието на Турция да възобнови преговорите с Вашингтон за доставката на американски изтребители F-35. Той добави още, че Анкара не е съгласна „с твърденията, че F-35 и С-400 не могат да бъдат в една и съща държава“. „Ние не виждаме проблеми от правна гледна точка“, каза Демир, но за всеки случай добави, че Анкара обмисля предложението на Москва да закупи руски изтребители.
Изданието припомня, че през юли, във връзка с придобиването от Турция на руския зенитно-ракетен комплекс С-400, САЩ обявиха прекратяването на по-нататъшното участие на Анкара в програмата F-35. В допълнение, Камарата на представителите на САЩ подкрепи законопроекта за санкциите срещу Турция.
Освен това отношенията между Анкара и Вашингтон се обостриха допълнително, след като Турция започна военната операция „Извор на мира“ в северната част на Сирия и след това сключи така наречените „Сочински споразумения“ с Москва, което даде възможност за значително нормализиране на ситуацията в този регион. И докато в Европа обсъждаха разцепление в НАТО, Русия успя преждевременно да завърши доставката на всички компоненти на С-400 в Турция.
В резултат на това САЩ отмъстиха на Анкара за придобиването на системите С-400 и за руско-турското споразумение за Сирия, подготвяйки санкции срещу ръководството на републиката и признавайки арменския геноцид. А това от своя страна навреди на чувствата не само на управляващата класа на Турция, но и на местната интелигенция.
Според Андрей Кортунов, генерален директор на Руския съвет по външни работи, това състояние принуждава турското правителство и президента Ердоган лично да започнат да търсят компромиси с Вашингтон.
„В изявленията на Анкара относно С-400 и F-35 става ясно, че те не искат да изострят спора си със САЩ, защото това заплашва Турция с неприятни икономически и политически последици. Следователно Ердоган все пак ще търси някакъв компромис с Тръмп “, каза Кортунов пред вестник „Взгляд“.
„От друга страна, турците наистина искат да произвеждат С-400 заедно с Русия. Но ако съдим по коментарите, които получаваме от нашите правителствени структури, Москва не харесва тази идея. Освен това зад С-400 има дълга редица други купувачи и ако турците откажат системите, ще намерим къде да ги поставим “, предполага събеседникът.
Следователно, продължава експертът, Ердоган може да се оттегли от сделката със С-400 със сравнително малки загуби на репутацията. „Но двете страни(Турция и САЩ) имат разногласия не само по отношение на военната техника, но и по отношение на ситуацията в Сирия като цяло и по-конкретно по отношение на кюрдите, отношенията в НАТО и икономическите въпроси“, припомни политологът.
„Освен това във Вашингтон все повече се чуват мнения, че Ердоган се превръща в авторитарен лидер. И в такава ситуация, разбира се, желанието на Ердоган да възобнови преговорите за F-35 запазва известна свобода на маневриране, „каза Кортунов.
Според експерта турският лидер ще маневрира между интересите на Москва, Вашингтон и страните от НАТО поне до президентските избори в САЩ, които са насрочени за ноември 2020 г.
„Все още не се знае дали Тръмп ще спечели изборите или не. И ако той спечели, не се знае каква ще бъде неговата политика след това. Следователно, повечето страни, включително Турция, сега имат изчаквателна тактика. Ердоган е малко вероятно да седи дълго на два стола. Но до следващите избори в САЩ това е съвсем реалистично “, каза Кортунов.
В същото време директорът на Центъра за изследване на Близкия Изток и Централна Азия Семьон Багдасаров вярва, че Ердоган може да използва противоречията между Русия, САЩ и други страни от НАТО безкрайно.
„Ердоган е един от най-могъщите и хитри политици на нашето време. Защото всички ще го търпят още дълго време. И сега той много умело използва противоречията на световните сили в Сирия, за да реши собствените си проблеми “, каза Багдасаров пред вестника.
В същото време експертът призова руското ръководство да не споделя с Турция технологиите за производство на комплексите С-400. „Много сме помогнали на Турция в историята, само спомнете си 20-те и 30-те години. И тогава по време на Втората световна война милионни армии бяха до нашите граници. Ето защо трябва да бъдем внимателни тук “, добави Багдасаров.
Той припомни, че „на Ердоган може много да му се размине“, тъй като Русия е заинтересована от реализиране на проекти като „Турски поток“ и изграждането на АЕЦ „Аккую“.
„Американците също виждат поведението на Ердоган и в Белия дом то предизвиква възмущение. Но те също трябва да си затварят очите много, предвид ролята и тежестта на Турция в НАТО. Но Турция няма да бъде изключена от съюза. Първо, Анкара няма да иска да си тръгне оттам; и второ, те няма да искат да я пуснат от блока. Затова всички ще трябва да търпят Ердоган до смяната на властта в Турция “, завърши Багдасаров.

Превод: Юлиян Марков

© 2019 Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на Информационна агенция „Фокус“!

---

Кеворк Кеворкян: Ти не местиш

Проблемът започва да става дразнещо сложен.
Дори Андрей Р., който може да обясни всичко, и той безутешно слаломира с ръце: ту ГЕРБ си отива, ту е заседнал като препълнена гемия в плитчина. Липсват трезви обяснения за поредния успех на ББ.
Това лиши от обичайната им словохотливост дежурните екранни герои, понеже главната причина за въпросния успех ги отвежда до нещо, което те гледат да избягват на всяка цена. Народа.

Протестен вот има, търкаля се по улиците, но няма кой да го консумира. Отгоре на всичко, липсваха нестандартните решения.
Хайде да се порадваме на някои фантазии. Например, във Варна БСП трябваше да издигне кандидатурата на Георги Гергов – заради гениалната му комбинация с известната „дупка“, варненци като нищо щяха да го подкрепят.
Но Нинова заложи на невзрачната Клисарова, тя сякаш ревнува по-ярките личности.

Срещу Шивача/Портних*, който до преди десетина години все още бил руски гражданин – така поне твърдят Костадинов, с когото ще се джаскат на балотажа, и Уикипедия – шанс има само здрав балкански персонаж като Гергов, въпреки, че той пък е руски консул в Пловдив.

С Шивача беше свързано и едно персонално застъпничество – и то дойде от Христо Стоичков със специално видео-обръщение.
За голяма част от варненци това се оказа по-важно, отколкото новото „кръгово“ на булевард „Васил Левски“, което всъщност било елипсовидно, викали му водопада – може би и заради това цената му е замайваща. Навремето с толкова пари направиха НДК.

Но да не сме прекалено придирчиви. За да се успокоите, само си представете, че Портних ви шиеше костюмите – никога ръкавите нямаше да се еднакво дълги.

Най-потърпевша, поне засега – преди балотажа, е Манолова.
Тя стоеше добре като омбудсман, тази длъжност приляга на характера й, как я навиха за новата й роля на кандидат-кметица един Господ знае. А може би и Бойко.
Костинбродската афера – истинска или не – винаги ще й тежи като ръждясала котва.

Още когато Бойко подметна, че е направил много за Мая, стана ясно, че в един момент ще си го поиска обратно направеното, и то двойно. „Костинбродската аферистка“, това са негови думи, му даде основание да се втренчи в любимото си съперничество с БСП, което отново спечели. /Кога ли ще дойде времето за другата битка – тази за Народа?/

БСП не си научи урока и след успеха на Радев – все гледат да приватизират някого, да му теглят още една ръка червена боя – вместо да стоят отстрани и да го побутват дискретно, колкото могат.

Наскоро Бойко ми сви една любима дума, утешавам се с нея от дълги години– „главанак“, много е подходяща за нашите политикани: главите им са все големи, обаче дрънчат на кухо – дрънчат, докато не превърнат и държавата в държава-главанак. Бойко я използва покрай скандала с директора на Радиото.

Но главанаци има, колкото щете, и сред леваците вдясно.
В изборната нощ поне два пъти техни хора цитираха един известен френски лаф: навремето, преди балотажа между Ширак и Льо Пен, социалистите призовали привържениците си да пренасочат подкрепата си за Ширак така: „По-добре крадец, отколкото фашист“.
В нашия случай „фашистът“ би трябвало да е Мая, а пък крадецът – човекът на ГЕРБ. Хубав комплимент, нали?

И сетне тия ще очакват подаяния от Бойко. Може и да получат, той мре да съживява политически трупове и да ги унижава.
Това е някакво много изобретателно политическо некрофилство.

Бонев от „Спаси София“, който за някои е звездата на тия избори, ме подсети за младите ни математици, които все обират медалите на всевъзможни олимпиади, а в същото време значителна част от съучениците им са функционално неграмотни.
Ето една задача за олимпийците ни: възможно ли е право на глас да имат над 6 милиона и 200 хиляди души, след като, според последното преброяване, целокупното ни население е 7 милиона?
А децата и младежите до 18 години са около 1 милион и 200 хиляди души. Който реши задачата, ще получи тиквен медал от ЦИК.

Харесва ли ни или не, Падишаха ще стои, докато иска. Играта на БСП е отчайваща.
Един ясен, чист социалист, дори дървеноглав да е, не успяха да намерят за София.
За БСП отместването на Падишаха е непосилна задача. Той пък прекалява като ги нарича крадци, по-справедливо е да използва думата „инфантили“, тя не е по-малко обидна.

И неговата не е лесна – няма с кого да се сбори истински. Въпреки това, понесе загуби на първия тур – и може би заради това заряза грубовато-ухажьорската роля, която играе с удоволствие от години. И заговори за „кукувици“и руси мадами; видя ми се изнервен на кратката пресконференция, която даде на крак – нито една дама нямаше в антуража му от навъсени мъже, само един се хилеше като пияна жена, но той пък искаше преди години да го вкарва в затвора. Всяка блондинка е за предпочитане пред такова леке.

Би Ти Ви трябваше спешно да смени слогана на предизборната си продукция: „Ти местиш“ – но караха до края с него.
Защото се оказа, че „ти“ не местиш – и не само, че не местиш, ами и нямаш никакво желание да го правиш. А и дори все още да си съхранил някакво желание, то се процежда с мъка.
Болшинството обикновени хора нищо не местят – това пролича и от тези избори. Местят турците – промислено, предани на каузата на водачите си. Местят и циганите – известно по какви причини. Ами българите какво местят изобщо?

Сръдлив софиянец ще ругае кметицата, че си е счупил крака в някоя дупка, но няма да отиде да мести.
Това е велико, безподобно постижение на Прехода.
Дори бежанците – специално ония от Африка – се опитват да преместят съдбата си. Тук наблюдаваме окончателно примирение с келявия животец.

Големият въпрос беше, дали разпръсквайки харизмата си над всевъзможни типове, ББ ще спечели и тези избори. Отговорът се оказа лесен: всички останаха под сянката му и се чувстват добре там, дори
уж-опозицията. Защо тогава обикновеният човек да мести каквото и да е. Ай сиктир с вашето местене…

Един от опонентите на Портних каза, че ако не е ГЕРБ, той няма да спечели и 100 гласа. Бойко му прости някакво приключение в Хайфа/Израел – и послушно вкупом му простиха и варненци. А Бойко можеше да направи нещо забележително: да извади ден преди изборите Шивача от надпреварата. Щеше да спечели безподобно одобрение.

Ами десните – какво ще местят те в София, ако искат наистина промяна, къде ще насочат/преместят гласовете си.
Една баба-реститутка, на която й хлопат ченетата от плочките по булевард „Витоша“, ще гласува ли за Мая Манолова? Интересува ли я плочника изобщо – или нейното местене е приключило преди двайсетина години, когато си е върнала дюкяна, сетне го е дала под наем за сладкарница, взема три хиляди евро на месец – и за нея преместването на българската Съдба окончателно е приключило.
Докато мазните торти вървят, къш на Съдбата!

Онова, което се случи на изборите в Будапеща е невъзможно тук.
Очаква се тук да мести Народа – обаче той е добре дресиран, дори е самодресиращ се.
В годините на Прехода бе дозаличено цялото му самочувствие – заради това му е невъзможно да измъкне още нещо от себе си, да премести нещо в себе си, примирен е да стои затапен, задръстен…

Всеки се затваря в собствената си история и няма никакво желание да мести нищо, още по-малко колективно; няма желание и да се вглежда – нито назад, нито напред. Вън от съмнение – симпатичен образ на завършената безнадеждност.

„Осиновен“ задълго от тоталитарния порядък, включван понякога и в неособено разумни начинания на колективното местене, в ония години човек, все пак, си даваше сметка, че талантът и упорството ти дават възможност да местиш донейде свободно съдбата си.

Промяната бе посрещната с прекомерна наивност. Скоро обаче стана ясно, че Прехода е Раят на Главанаците от голямата игра.
Постепенно обикновеният човек загуби нуждата си да мести, да участва в някакво местене – което пък все довежда до един и същи резултат…

А междувременно милиони възрастни хора окончателно бяха преместени, изместени, изметени някъде далеч и забравени. Превърнаха се в ненужни петънца от общата картина – и тя порядъчно мътна.
И кой да мести сега тяхната съдба? В крайна сметка, местиш, не местиш – все тая…

Не само, че не местят, но дори не си знаят цената – на гласа си, на гласчето си.
Знаят си обаче цената циганите. На тия избори един предлагаше четири хиляди гласа наведнъж, комплексно обслужване.

Вече ми минава една кощунствена идея: и нашите хора, преди някой ден наново да се научат да местят, да определят цената на гласа си, да не гласуват, без да им плащат, дано така схванат силата си.
И без друго Политическата Секта е превърнала всичко в алъш-вериш – нека тогава да включи в менюто и местенето на обикновените хорица…

А, всъщност, нежеланието да местиш е форма на самоубийство, то е над-отчаяние.
Защо хората станаха такива, защо решиха, че нищо не зависи от тях?
Какво ги отчая до такава скотска степен? Питайте лакеите на Прехода – неговият „възход“ със сигурност е една от причините.

Нека си дрънкотят кметовете, че ще работят в полза на гражданите – в смисъл, че те ще ползват 6 сантиметра от асфалтовата настилка на градските улици.
Останалите 14 сантиметра ще асфалтират джоба на Сектата.

Дали не се е оформило някакво ново тайно знание, за което нямаме представа, според което е напълно несмислено хората да местят?
Тогава ще чакаме Сектата да се отегчи и измори, да се самоизядат в нея.

Усещането, дори убеждението на обикновения човек, че нищо не зависи от него е едно от най-отвратителните постижения на Прехода, то е дори по-лошо от това да се гласува 100% за Живков.
Едновремешната автоматизация на колективното поведение изглеждаше нелепо/позорно. Но сегашната апатия не е по-малко оскърбително-позорна.
Гледай да не се удавиш в „кръгово-елипсовидното“ във Варна – и това ти стига.

Според едно проучване, само една четвърт от анкетираните смятат, че нещо зависи от тях по време на избори. Създава се едно ново гигантско гето за онези, които са пасивни, не искат да местят.

Предизборните компромати нямаха никакво значение.
Официалните медии внимаваха за кефа на галениците си. Партизанските медии, главно малки сайтове, обаче оставяха следи, дращеха по паметта на Бъдещето.

Изборите бяха/са интересни с едно – дали сянката на Бойко ще се прокъса по някакъв начин. Отговорът е – не.
И друго беше любопитно: ще се разпадне ли страната на отделни феоди, ще се измъкнат ли някои от тях от Сянката.
Това се оказа невъзможно – и няма да има политически кастрации.
Цветанов се оказа един сапунен мехур.

*Портниха /руски/ – шивачка, Портной – шивач; с известно въображение може да приемем Портних като шивач.

***

УТОЧНЕНИЕ

Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр., които използват името ми или мои фотоси, нямат нищо общо с мен.

***

Димитър Недков: Няма по-зловеща тишина от заспалите будилници на будителите…

Техният будилник бил с най-обикновенна пружина от неблагороден метал. Класически часовников механизъм без грам електроника. Всеки ден трябва да го навиваш, за да не спре времето. Онова време, което било в тях и те били във времето. Сверявали своето време с ударите на манастирското клепало и поставеното начало от заклинанието, плъзнало по земята българска от монашеската килия: О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш своя език?

Те нямали удобното грантовото битие на обилно финансирани от чуждоземци, така наречени днешни неправителствени организации с някаква дълбоко законспирирана, уж идеална цел. Нито били загърнати в помпозните академични тоги на някаква еразъмска общоевропейска програма, прикриваща коварен план за колонизиране на националния суверенитет на образователните системи на отделните народи.

Уникалната им читалищна самобитност палела искрата на саможертвата срещу ятагана по кърищата и гръчкото песнопеене в храмовете. Мечтаели за държава – затова първо възраждали национален идеал за свобода и независим дух на род и Отечество. Но преди пушките, най-напред се хванали за калема. Вярата им в Святото дело търпеливо плетяла паяжината на първообраза на съвременните социални мрежи с посланието: прочети, препиши, препредай.

Живот срещу слово – бихме определили мисията на тогавашните безсребърни книжовници, търкали многократно занданите – предавани и заклеймявани пред поробителите от властоугодно пресметливи безкнижни родоотстъпници.

Идея нямали, че ще бъдат наречени с непреводимото на чужд език – Будители.

Мъглява била представата им – до какво ще довeде пробуждането на цял народ от кошмарния сън на едното оцеляване. Но упорито, саморъчно стъкмявали декорациите за поредната самодейна сценка на “Многострадална Геновева”, за да изяснят социологията на публиката – кой нашенец в кой персонаж ще се припознае и дали залата ще запее в последния акт онова революционно призоваване: Пламни, пламни ти в нас, любов гореща… Толкова силно да запее, че местният Кириак Стефчов да запелтечи в конака обясненията си пред бея за комитаджийската песен.

Сбъдналото се Освобождението ги преименувало в – строителите на съвременна България. Едва се побрали имената и перипетиите им в едноименните симеонрадеви три мемоарни тома.

Повечето нетърпеливо завърнали се с тапии от европейските университети родолюбци, обладани от мечтата за европейско самочувствие и достойнство на българина.

Не ги отчаяло дори царедворното пресметливо задкулисие на привнесения монарх, довело страната до разорителна национална катастрофа след първата световна война. Съблекли окаляните шинели запявайки: Българийо за тебе те умряха… и започнали отначало. Защото победителите си чакали контрибуциите и репарациите, а вдовиците коматчето хляб, за да отгледат поредното осиротяло поколение българчета.

И така… до следващите национални катастрофи, чак до наши дни – оцветени в цялата палитра на стисналата за гърлото цял един народ зараза на политическия партизанлък в обществените нрави. Смъртоносната за духа хватка с палец върху сънната артерия, успиваща личността човешка в летаргията на самооцеляващия, дистанциран вече и от самия себе си индивид.

Днес будилниците на едновремешните будители са заспали безмълвни по прашясалите рафтове в антиквариата на националната памет. Никой не навива пружината на събуждането, за да гарантира навременното отваряне на очите. Неоновите лъчи на дисплеите омагьосаха с многопикселови проблясъци и сънищата – прогонвайки божествената светлина на свещите.

Никой вече не сънува революцията в съзнанието като път към свободата. Никой не изразява високогласно подозрението, че безконтролната технологична вакханалия постепенно се превръща в контрареволюция водеща към най-страшното робство – премълчаното зло от приспаната мисъл. Дигитализацията на трупана хилядолетия книжнина тихомълком пренаписва смисъла на живототворни понятия и исконни ценности, неугодни на все по-безпросветно и безнравствено управляващи елити. Растат лишени от историческа памет обезродени поколения, заспиващи единствено с мечтата за безметежно битие с несметни богатства и бляскави дрънкулки.

Няма по-зловеща тишина от заспалите будилници на будителите… Най-сигурният мълчалив знак за настъпило безвремие, превръщащо всеки първи ноемврийски ден от празник в панихида. Безмълвието на мислещите хора неусетно насажда нихилизма дълбоко в душите, изкоренявайки от тях смисъла на фундаментални ценности и най-вече идеята за саможертвена борба за тяхното съхраняване.

Заспалите будилници на будителите пропуснаха пробуждането на разрушителните сили на бесовете-достоевски, изпепеляващи мостовете между минало и бъдеще по пътя към Храма.

Новите Кириак Стефчовци режисирано заслухтяха в телевизионните студия, крещейки в слушалките на водещите – да прекъснат случайно промъкналия се на екрана, поставящ под съмнение догмата еретик. Слелите се в едно политици и търговци превърнаха властта в самоцел, а словото, в разменна монета в сделката – съвест срещу имане.

Подхвърлени грошове усмиряват радините вълнения на даскалиците срещу оджендъряването на невинното детско въображение. Безпомощни пред интернационално бюрократизирания образователен диктат родители тръпнат от мисълта, че роденото по божията воля момче може да се завърне след училище край бащиното огнище като самоосъзнало се момиче.

Замлъкналите будилници на будителите преназначиха разказвачите на орисията българска в пропагандатори и пиари на холивудската, манипулативна представа за историята – възраждаща войната и насилието върху ближния като свещенно право на по-силния над по-слабия. Отхвърлилите съблазанта на новата оферта мислители обявиха за празнодумци. Своеобразна ребрандирана фанариотщина, заличаваща българската иконостасна духовна категория – Будител.

Защото събуденият тик-такащ Будилник на Будителите е опасен часовников механизъм, възвестяващ “терора” на мисълта над властващата войнстваща посредственост. Когато му настъпи времето, би взривил задрямалите чувства на един побиращ се вече само в олющен читалищен салон, някога горд с Възраждането си народ. И тогава – в последния акт на самодейната модернистична версия на “Многострадална Геновева” може и да зазвучи някъде от населените с обикновенни люде задни редове отново: Пламни, пламни ти в нас, любов гореща…

Разбира се, ако все още времето е в нас и ние все още сме във времето -както го е изрекъл Оня, отрязалият косите си йеродякон – тръгнал по друмищата български да навива пружината на Будилниците по залостените, дори пред ботевите четници, къщя на смирената рая.

Проф. Димитър Иванов: БСП така и не научи един много важен урок – за кадровата политика

Проф. Димитър Иванов,

Клуб 24 май

Тези дни анализатори и политолози се надпреварват да обясняват причините за резултатите от първия тур на местните избори.

Но една причина, за която никой не говори и не й обръща внимание, e кадровата политика, с която Бойко Борисов циментира лоялността на своите избиратели. Не говоря за качеството на кадровата политика. Говоря за ефектите на неговата кадрова политика.

И днешният пример, с решението на правителството да номинира Лиляна Павлова за позицията на заместник-председател (вицепрезидент) и член на Управителния комитет на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) далеч не е единственият. Да, действително, за първи път българин ще заеме този свръх висок пост.

Честито и с пожелания за големи успехи на г-жа Лиляна Павлова на този пост.

Бойко Борисов успя да наложи и искрени поздравления за това, на най-високите в света икономически и финансови постове българи:

– от МВФ – до Европейската Инвестиционна Банка;

– от ЕБРР (Европейската Банка за Реконструкция и Развитие) до Черноморската Банка за Търговия и Развитие (ЧБТР);

– от Европейския Инвестиционен Фонд (създаден от Жан-Клод Юнкер) до Българската Банка за Развитие (ББР).

Българи от ГЕРБ – предложени от ГЕРБ на иначе непостижими в световен план позиции.

Не знам дали четящите тези редове могат да разберат за какви невероятни международни постове става дума; постове, за които известни световни имена, Нобелови лауреати, експерти с международна репутация, също не могат даже и да мечтаят.

А „нашите хора“ бяха лесно назначени – без да бъдат питани за техния опит, квалификации в областта, научни и обществени позиции и т.н. Ако в България някой е предложен за банкер, БНБ ще трябва да му издаде съответен сертификат. В Европа и в света обаче не искат сертификати за квалификация, за съжаление или не; там приемат чисто политически назначения и Бойко Борисов добре разбра това.

Цялото ръководство на Черноморската Банка за Търговия и Развитие е от ГЕРБ (независимо дали са членове на партията), същото е и с ББР; същото е и с другите назначения. Същото е в държавните органи и агенции, в бордовете на държавни и общински фирми и т.н.

Кой буквално „изкопа“ Симеон Дянков? Кой „откри“ Кристалина Георгиева? Беше ли някой чувал за тези хора?

Е, как няма тогава тези хора, техните семейства и техните близки и роднини да не са вечно благодарни на Бойко Борисов и на ГЕРБ за подарените им от него наднационални, международни и други държавни постове, за които те нито са чували преди, нито са мечтали някога?

Е, кой тогава от тези хора, техните семейства и техните близки и роднини би гласувал против ГЕРБ? И защо?

И с какъв антикомунизъм си обясняваме, че хората предпочитат да гласуват за ГЕРБ? Хората гласуват за този, който в последното десетилетие ги въздигна на непостижими висоти в живота им. Реконструира живота им за поколения напред. Постави ги в златните страници в историята и настоящето на световните и българските институции.

Да, Борисов издига партийна номенклатура, но и верни, безименни, неизвестни никому политически активисти, които му стават безкрайно верни на следващия ден.

Става ли това за сметка на хиляди, способни и компетентни граждани на България? Разбира се, че става. Но, ГЕРБ си решават своите избирателни проблеми по този начин.

Да, за много тези истини могат да са неприятни, но те са истини; те са факти.

Кадрова политика ли е това? Разбира се, че е целенасочена кадрова политика и който не го разбира, очевидно никога няма да разбере защо все губи изборите.

Защото Бойко Борисов си сложи навсякъде верни кадри, разшири политическата карта на ГЕРБ извън пределите на страната, сложи по върховете на света българи (да, негови хора!) нещо, което никой български министър-председател преди него не беше направил.

Ама – как го е направил, защо го е направил, какви са били мотивите му и т.н.?

При своите правителства БСП направи ли това? Категорично НЕ.

БСП загърби всички свои специалисти, експерти, учени, мениджъри с огромен стопански опит по места, остави ги „захвърлени“ от своето собствено управление и примерите за това са с хиляди.

Колко висококвалифицирани кадри на БСП бяха принудени да стигнат до един морален кръстопът в живота си, защото не те, а БСП им обърна гръб и не им помогна в тяхното професионално развитие?

Даже и новоизбраният с голяма част от избирателите на БСП президент Румен Радев, обърна гръб при формирането на своето служебно правителство на кадрите на БСП и предпочете политическия и безрезултатен за България флирт с царистите.

Къде са днес способните експерти от БСП в екипа на Мая Манолова? Има ли такива?
Кои са предложените за заместник кметове на София от страна на Манолова? Аз не знам да има такива.

И разочарованието на истинските специалисти, на компетентните хора, вярващи и остаряващи с мечтата за едно друго бъдеще за България, става все по-голямо.

Е, как тогава хората в този изключително труден социален период за живот в България да вярват на БСП, да се надяват на БСП?

Сложно е, трудно е, и ръководството на БСП следва да разбере тези неприятни уроци.

Защото, пак повтарям, БСП загуби заради собствената си кадрова политика по време на своите правителства (коалиционни или не); загуби вярата на квалифицирания мощен стопански, финансов, научен, дипломатически и търговски кадрови ресурс и национално богатство на България.

Този ресурс беше изолиран, забравен, натикан в ъгъла, изоставен на самоизживяване и бавна смърт.

Верността към своите избиратели и помощта за тях (както и да бива тази помощ третирана и разбирана) – е върховен, могъщ принцип за Бойко Борисов. Да, принцип поддържащ неговото съхраняване на власт.

Но, това далеч не е все още принцип за БСП.

И затова БСП продължава да си търси и да си брои избирателите. Докато не разбере този много важен урок.

Че е крайно време да върне доверието на хората в себе си.

Че с обещанията за своето бъдещо управление, включително кадрови – ще може да реши качествено техните социални и икономически проблеми.

Че трябва да катализира огромния стопански, външно-политически и дипломатически, търговски, научен и културен потенциал в полза на строителството на една нова България.

Експертът по международна сигурност Симеон Николов: Ако Путин и Ердоган не се договорят, войната в Сирия ще излезе от контрол

Емил Спахийски

• 22.10.2019 • 08:00

В обозримо бъдеще Анкара би могла да опита да създаде един вид „тюркска конфедерация“, обединяваща максимален брой турски народи, където кюрдите отново да са малцинство

С изключителна решимост и след години настояване пред международната общност за изграждане на зона за сигурност в Сирия, президентът Ердоган заповяда настъпление на своя генерален щаб и турската армия навлезе в територията на южната си съседка за трети път от началото на войната. Не просто навлезе, а започна изграждането на 30-километров пояс на сигурност. Тази инвазия променя хода на войната в Сирия и ще има сериозни последици в бъдеще. За това какви са те, разговаряме със Симеон Николов.

– Г-н Николов, постига ли Ердоган целите си в първите десетина дни от военната операция в Сирия?
– Във военно-оперативен план може да се каже, че двата механизирани корпуса и придружаващите ги наемници от местни ислямистки организации, с които на девети октомври бе стартирана операцията, напредваха относително бавно и постигнаха пробив само на две-три места – например при приграничните селища Тел Абяд и Рас-ал Айн, от които си осигуриха достъп до стратегически важната магистрала М-4, преминаваща от Мамбидж до иракската граница. Задействани бяха обаче и местни протурски ислямистки групировки в дълбокия тил, което може да се окаже важно за по-нататъшното успешно настъпление на основните сили. Неочаквано бързо кюрдите постигнаха споразумение с централната власт в Дамаск, при посредничеството на Русия. Вследствие на това сирийските въоръжени сили се придвижиха на север и заеха позиции до Тал Тамър, близо до границата с Турция, а руски полицейски сили заеха позиции между турските и сирийските войски и най-вече поставиха под свой контрол ключовия град Манбидж и лежащия по-на югоизток гр. Ракка, което проваля плановете на турската армия.

– В Турция спешно пристигнаха държавният секретар и вицепрезидентът на САЩ. Как оценявате тяхното посещение?
– Постигнатото по време на посещението на вицепрезидента на САЩ и външния министър в Анкара прекратяване на огъня, е ограничен успех, който не може да бъде повод за еуфоричната реакция на Тръмп, че това било „историческа сделка“. Освен че прекъсването е само за 120 часа, чийто край неслучайно съвпада с предстоящата среща между Путин и Ердоган на 22 октомври, кюрдите се съгласиха да се изтеглят само от един район, а спорадичните боеве продължават. Но и турските ВВС и артилерия още на следващия ден продължиха нападенията си.

– Европа и много други страни извън Стария континент посрещнаха военните действия с гняв. Защо?
– В политически план тази офанзива предизвика негативни реакции в целия свят, което изолира Турция, изправи я пред риска от санкции и само въздържането на САЩ и ЕС засега я спасява от катастрофални последици за турската икономика. Франция и Великобритания са принудени да изтеглят своите специални сили, защото не само че са зависими от американската логистика, но не желаят в тези условия да бъдат въвлечени в конфронтация с Турция.

– При такова начало на събитията, какви ще са следващите цели на Турция?
– Стратегическите цели на Турция са следните: Първо, да бъде унищожен завинаги уникалният демократичен модел, изграждан в кюрдската автономия Рожава, който би бил „заразен“ за турските кюрди. Не става дума за маниакалния страх на Анкара от Кюрдска държава, каквато кюрдите отдавна са разбрали, че не могат да постигнат и нито една държава в региона с изключение може би на Израел, не би позволила това, а за недопускане на каквато и да е държавност, дори на автономия. Второ, в сянката на геополитическите противоречия Турция счита за подходящ момента да продължи своя неоосмански експанзионистичен курс, многократно и официално подсказван от самия Ердоган чрез изразяваното недоволство от Лозанския договор от 1923 г. Третата цел е утвърждаване на водеща роля на Турция в ислямския свят и в региона, независимост от великите сили и налагане на останалите фактори в международните отношения да се съобразяват с турските интереси. Междинните цели, които си поставя Турция, се свеждат до завоюване на условия за турско участие в следвоенното устройство на Сирия, подмяна на коренното кюрдско население в приграничните райони, което вече е в ход (150 000 прогонени само от Африн) и предотвратяване на вътрешнополитически срив на позициите на Ердоган. Намерението за създаване на буферна зона, в която да бъдат настанени един до два милиона бежанци е само средство, а не цел.

– Кои се оказаха печеливши и кои губещи на сегашния етап на войната в Сирия?
– Сигурно е било изненадващо и за самия Ердоган, че печеливши от досегашната ситуация се оказаха сирийският режим и Русия. Армията на Асад си възвърна широки територии, които от седем години бяха под контрола на доминираните от кюрдите Отряди за народна защита (YPG). Русия пък се оказа единственият играч на терена, който е в контакт с всички останали, успешно посредничи между кюрдите и Дамаск и с военна полиция превантивно взе мерки за избягване на сблъсък между турски и сирийски сили. Сирийските кюрди са най-големите губещи. След като бяха изоставени от САЩ, те няма да могат да защитят и своя автономия, защото дори ограниченият u вариант, на който бе склонен Дамаск, днес категорично няма да бъде приет нито от сирийското правителство, нито от Турция. За Ердоган зелената светлина, която получи от САЩ и Русия, е успешен геополитически акт на балансиране на турското правителство. Но Турция се оказа в най-сложната ситуация. Международният u имидж се срина. Една от причините за демонстрираните жестокости към цивилното население са участващите под турско командване и финансирани от Анкара около 20 хиляди наемници от радикални ислямистки групировки. Последните видеозаписи и доказателства са за организацията Ahrar al-Sharkia.

– Тръмп се закани да унищожи напълно турската икономика, ако прекрачи определени граници. Реално ли е това?
– Турската икономика не е в добро състояние. Страната бе силно отслабена от дълбоката валутна криза и рецесията през 2018 г., което се отрази на популярността на президента. САЩ са инвеститор номер едно в Турция с 337 милиарда долара за последните 10 години. Европейските страни за същия период са инвестирали 210 милиарда долара. Обединени усилия на САЩ и Европа в санкциите неизбежно биха ударили чувствително турската икономика. Отделни страни спряха военните си доставки за Турция, но на срещата на лидерите на ЕС на 17/18 октомври, не стигнаха до общо решение за оръжейно ембарго, а формулираха само решение за общ контрол на оръжейния износ. Интересен факт е, че през последните 5 години България е изнесла за Турция оръжейна продукция за 74 483 527 евро. Интересен нов момент е, че Китай обмисля помощен пакет от 3,6 милиарда долара за спасяване на Турция, с което и да я обвърже с Пекин и изолира от САЩ. Наложените от САЩ санкции срещу Турция бяха сравнително леки и не бяха приложени до временното спиране на военното настъпление на Турция в Сирия. Но ако след 22 октомври Ердоган продължи офанзивата си, те могат да се превърнат и в оръжие за такова усложняване на положението му, че то да предначертае пътя към неговото отстраняване от властта. След влошаване на отношенията по повод опита за преврат през 2016 г. и играта на лошото и доброто ченге от САЩ и НАТО, Вашингтон не крие позицията си, че за да запази стратегически важното партньорство с Турция и военното си присъствие в нея, е по-добре да бъде сменена властта в Анкара. В момента обаче, като че ли е по-важно сближаването с Ердоган.

– Излиза, че Тръмп може би не е толкова импулсивен, а играе добре премислена игра?
– Тръмп трябваше да избира между кюрдите и Турция. Прие да предаде кюрдите и да поеме критиките срещу себе си в САЩ, за да изтръгне тактическото предимство от ръцете на Русия, да забие клин в тройката Русия-Турция-Иран. Вашингтон подкрепи всъщност Турция, като не затвори въздушното пространство и осигури свободното нахлуване на турската авиация в Северна Сирия. Стратегическата цел на САЩ, след като използва кюрдите като наземна сила срещу „Ислямска държава“, но всъщност и да охраняват петролните полета, беше като ги предаде, да си осигури пътя към ново сближаване с Анкара. Изглежда, че в средносрочен план може да има относително сближаване между Турция и САЩ.

– Можеше ли да се избегне интервенцията на Турция в Сирия?
– Можеше да не се стигне до тази интервенция, ако САЩ не бяха обявили прибързано поражението на „Ислямска държава“ миналата година, защото борбата срещу нея фактически продължи да се води от кюрдските „Сирийски демократични сили“ и сирийската армия на Асад. В момента, в който Сирия бе действително пред пълно освобождаване от тази и други терористични организации, САЩ можеха да посредничат между първите си помощници – кюрдите и сирийското правителство, за да урегулират отношенията си и след стартирането на процеса по изработване на нова конституция, свободни избори, да оттеглят военните си контингенти. Този процес щеше да провали плановете на турския президент Ердоган да възвърне части от голямата Османска империя.

– Отново беше поставен въпросът за запазване членството на Турция в НАТО. Има ли разколебаване в доверието към нея?
– Меката реакция на НАТО сама по себе си показа, че въпреки всички неприятности, които създава, Турция продължава да бъде смятана за важен стратегически партньор. Доверието към нея обаче наистина ерозира. Преобладаващата оценка на Запад е, че Турция не се държи като страна-членка на НАТО. Същевременно и решението на Тръмп за частично изтегляне на силите и последвалата операция на Турция имат голямо отражение върху международната сигурност и Алианса. САЩ вече прехвърлят активността си от Турция към Гърция и с разширеното споразумение за военно сътрудничество от 4 октомври 2019 г., започват модернизация и строителство на нови военни бази, които ще имат ключово значение.

– Как ще се развият събитията оттук нататък?
– Договореностите, които бяха постигнати от вицепрезидента на САЩ Пенс и турския президент Ердоган, включват само временен контрол на Турция върху Зоната за сигурност и забрана да изселва цивилното население. Кюрдските отряди за народна защита се задължават да се изтеглят от всички градове и да предадат тежкото въоръжение, а на Турция се разрешава да влезе в тези градове. Не е посочено обаче, от кои места да се изтеглят кюрдите. Първият препъни камък е, че кюрдите възприемат споразумението за участък от 140 км, а турците за зона с дължина 444 км. Трябва да се има предвид освен това, че Дамаск не би се отказал от пълното възстановяване на суверенитета на цялата територия, а Турция не би отстъпила поне от завоюваната досега част от буферната зона и особено от започналото турцизиране на областите, завзети след предишните две военни операции – Джарабулус (2016 г.) и Африн (2018 г.). Турция никога няма да седне на една маса с кюрдите, САЩ няма да преговарят с Асад. Кюрдите едва ли ще предадат тежкото въоръжение. Тоест, има тотална липса на взаимно доверие и постигнатите договорености са трудно изпълними. Идеята на Ердоган за построяване на 200 хиляди жилища за 27,5 милиарда долара в буферната зона остава утопична. Под въпрос е предстоящият следващ кръг на Женевските преговори и работата на формиращия се Конституционен съвет за изработване на нова конституция на Сирия.

– Какво да очакваме от срещата Путин-Ердоган?
– Единствено Русия в момента може да въздейства на Турция. Ако след срещите на Ердоган с Путин и Тръмп не се стигне до балансирана сделка, военните действия могат да излязат извън досега планираната зона с дълбочина от 30 километра, което води до неизбежна пълномащабна война. Такъв сценарий подкрепя една от тезите за самата причина САЩ да вдигнат бариерата пред офанзивата на Турция, което разкрива по-скоро много опции, включително и война извън региона на Сирия.

– Каква би трябвало да бъде българската позиция?
– Българската позиция претърпя еволюция в рамките на първите седем дни – от призива на премиера Борисов към ЕС да не критикува Ердоган, до „не може да проявя солидарност към каквато и да е война, когато загиват хора“. По отношение на някои рискове и заплахи, независимо дали са бежанци, ислямизация и така нататък, трябва да се има предвид, че Ердоган винаги е поставял на първо място своите стратегически интереси и едва ли би се съобразил с добрата българска воля, ако се наложи да изпълни заканите си спрямо ЕС. Силата ни е в това, че сме част от ЕС, но външната ни политика трябва да има собствен почерк. Трябва да убедим партньорите си, че със санкции няма да спрем Ердоган, а още по-малко, ако се оставяме да ни изнудва и заплашва. България трябва да е търсеният в ЕС партньор, заради експертизата си в нашия регион. Трябва да имаме смелостта да отстояваме демократичните ценности, с които не се търгува. Да работим и с демократичните и проевропейски сили в Турция. Отношението ни към народ като кюрдския заслужава особено внимание. С по-голямата част от кюрдите българските племена са живели заедно. И до днес в някои думи е запазен коренът „булг“, има го и в наименования на селища. А западноевропейци не могат да различат техните народни хора от българските. Не можем да се отнасяме към всички тях като към терористи.

Нашият гост
Симеон Николов е директор на Центъра за стратегически изследвания на сигурността, отбраната и международните отношения. Бивш заместник-министър на отбраната, главен експерт в администрацията на президента, дългогодишен дипломат, член на УС на БДД, основател и главен редактор на издание за анализи в сигурността и международните отношения.

Как се формират осакатени позиции по междунардни въпроси

Симеон Николов17.10.2019

Дата 7866

Дългогодишен дипломат. Главен експерт по международна сигурност при Президента 2003–2005 г. Заместник министър на отбраната 2005– 2008 г. Създател и директор на издание за анализи expert-bdd.com и на Център за стратегически изследвания – csr-bg.com

/Поглед.инфо/ Изявленията на министър–председателят на България Бойко Борисов след заседанието на Съвета по сигурността към Министерския съвет на 15 октомври за пореден път поражда въпроси относно формирането на позициите на страната по важни международни въпроси, какъвто без съмнение е този за турската инвазия в Сирия и последиците от нея.

Коментирането на хипотезата за задействане на член Пети от Договора за НАТО е най–малкото неподходящо, защото бе лансирана спекулативно от една германска медия /вестник „Ди Велт”/ и не почива на никакви реални и обосновани очаквания. Не случайно министърът на външните работи на Люксембург я счете за толкова нереалистична, че я назова „извънземна”, макар че не стана ясно защо му трябваше въобще да я коментира. Тя буди само тревога в незапознатите както със събитията, така и с прилагането на съответиня текст от Договора. Предвид на факта, че на заседанието на Съвета по сигурнсостта присъстват и представители на българските разузнавателни структури, е повече от странно съветниците на Борисов да му внушават вестникарски спекулации. «България не подкрепя турската операция заради последиците ѝ за хуманитарната обстановка в региона.» Дотук, добре, но само заради това ли?

Вторият въпрос, който възниква, е свързан с изявите на знайни и незнайни експерти по българските медии, които така и не се позоваха на член 51 от хартата на ООН, за да докажат несъстоятелността на турските аргументи за предприетата инвазия. А тъй като член 5 от Договора на НАТО е обвързан с член 51 на ООН, можеше лесно да се обясни на премиера, в какво се състои същността на заявената от болшенството европейски страни позиция против действията на Турция. «България не подкрепя турската операция заради последиците ѝ за хуманитарната обстановка в региона.», реши Съветът за сигурност към МС. Дотук, добре, но само заради това ли?

По първия въпрос: Сирийската армия с руска подкрепа едва успява да прочисти собствената си територия от терористични групировки, изтласкани до последното си убежище в Идлиб и не би могла, няма ресурса и няма за какво да навлиза в територията на страната с най–силна армия в региона . Освен това, ако внимателно се наблюдава последното развитие на обстановката, се вижда, че след постигане на споразумение между кюрдите и правителството в Дамаск, сирийската армия действително се придвижи на север и зае позиции до Тал Тамър, близо до границата с Турция, където до този момент контрол упражняваха кюрдските „Сирийски демократични сили”. Но едновременно с това руски полицейски сили бързо заеха позиции между турските и сирийските войски и най–вече поставиха под свой контрол ключовия град Манбидж, което променя плановете на Ердоган. Към този град на стратегически важната магистрала М4 Турция отдавна имаше претенции. Но както М4, така и втората магистрала М5 са залегнали в турско–руското споразумение от Сочи от септември миналата година. Една от важните точки в това споразумение беше контрола на двете магистрали да бъде поет от сирийското правителство. Така сирийските сили ще контролират важен пътен възел към Ракка и Дейр ез Зор. Поемането на контрола на гр. Манбидж от руски и сирийски въоръжени сили означава, че няма да има турски „пояс” от Африн до Източните части на Сирия с участие на ислямистките групировки под турско командване. След изявлението на Ердоган, че ще продължи операцията „до постигането на всички цели”, неговият директор в Президенството за връзки с обществеността Фахретин Алтун даде една по–широка формулировка: „..докато Турската Република не се убеди, че сигурността на гражданите е гарантирана и постигнатото досега е задоволително”. Подобна формулировка беше използвана и след предишната военна операция на Турция в Сирия, преди преустановяването й.

Изразеното от вицепремиера и външен министър госпожа Екатерина Захариева мнение в интервю за БНТ на 16.10.2019 г., че ако кюрдите са постигнали споразумение с правителството в Дамаск, това ще усложин много ситуацията, е плод на абсолютно сбъркано мислене. Та това са граждани на Сирия! Разбира се, че ще търсят опора в столицата. Много болезнено трябваше да осъзнаят грешката си, ориенттирайки се към САЩ. Ако българските турци поискат разговори с българското правителство, а не с турското, това по логиката на Захариева означава ли нещо лошо, нещо, „усложняващо” обстановката!

По втория въпрос: Член 5–ти от Договора на НАТО гласи, че „страните приемат въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка като нападение срещу всички; Изхождайки от това, приемат, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях осигурява подкрепа в изпълнение правото за индивидуална и колективна защита на страната или страните, признато в член 51 от Устава на ООН.” Задействането на член Пети се предхожда от консултации, по време на които други страни–членки могат да изложат възражения, а такива в случая има доста и при това основателни. Консултациите могат да се провалят, ако страните–членки преценят, че Турция носи също така вина за ескалацията, защото не се вслуша в предупрежденията на другите държави да се въздържа от подобни действия.

Ако въпреки това се вземе единодушно решение, че има основание за въвеждане в действие на член Пети от Договора, всяка страна–членка решава самостоятелно, под каква форма да упражни своята подкрепа. Теоретично, тя би могла да се изрази само в декларация на нацоналния парламент или предоставяне на хуманитарна помощ. Не съществува задължение на всяка цена да участва във военна операция със собствени въоръжени сили. И това трябваше да се обясни, а не да се хвърля сянката на опасението, че България може да бъде въвлечена пряко във военен конфликт. Дори едниственият досега случай на задействане на член Пети на 04 октомври 2001 г. по повод терористичните атаки от 11.09.2001 г. бе по–скоро символично и се базираше не на Договора на НАТО, а на резолюция 1368 на СС на ООН.

Тъй като Турция се позова на член 51 от Устава на ООН, който признава правото на държавите на самозащита и никой не постави въпроса, а има ли основание за това и в какво се състои той, нека да хвърлим поглед и върху него. Този член гласи следното:

«Никоя разпоредба на настоящия устав не накърнява неотменимото право на индивидуална или колективна самоотбрана в случай на въоръжено нападение срещу член на организацията, докато Съветът за сигурност вземе необходимите мерки за поддържането на международния мир и сигурност. Мерките, предприети от членовете при упражняването на това право на самоотбрана, трябва незабавно да бъдат съобщени на Съвета за сигурност и с нищо не трябва да засягат правомощията и отговорността на Съвета за сигурност съгласно настоящия устав за предприемане във всяко време на такива действия, каквито той сметне за необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

От текста е видно, че не е изпълнено първото условие: няма въоръжено нападение срещу Турция. Гранични инциденти, ако има такива /а както Ердоган, така и Бойко Борисов цитираха твърде преувеличен брой /, те не влизат в обхвата на този член на Устава на ООН. Това сме го обосновавали и при предишните две военни операции на Турция в Сирия. Няма нужда и да напомняме, че не правителствата на Сирия и Ирак са организаторите на такива инциденти. Интересното е, че когато турската армия палеше гори в Северен иракски Кюрдистан и полета в Северна Сирия, а турски военни обстрелваха селяните, дръзнали да излязат да приберат реколтата си, нямаше никакви реакции от международнта общност.

Втората част от член 51, касаеща Съвета за сигурност на ООН, също няма връзка с турската аргументация, защото военната операция започна без съгласието на Съвета, който заседава след нейното начало.

Но нито категоричното нарушаване на международното право, нито турцизирането на цели райони от Сирия след първата, след втората, а сега и третата поред интервенция, нито придружаващите турската армия наемници от радикални ислямистки групировки и техните издевателства безпокоят премиера на България и външния му министър. Г–жа Захариева нарече положението обезпокоително, но цитирайки единствено заплахата от «бежанска вълна». Бившият турски посланик в София с открита подигравка от телевизионните екрани казваше: «Когато в Истанбул завали дъжд, българите говорят за бежанци.» Не че трябва да подценяваме проблема. Но за сведение на г–жа Захариева, кюрдите, досега наистина 140 000, напускат провинцията в обратна посока, към вътрешнстта на страната, а онези които са се стекли на северноафриканския Средиземноморски бряг и чакат удобен превоз през Средиземно море са 6 милиона.

Нивото на коментарите в някои случаи не е по–различно. Бивш служебен министър заяви на 16. 10., че Русия не е решила нито едни въпрос в Близкия Изток, но сигурно и на ум не му идва, че ако не бе поканена от правителството на Сирия, днес Дамаск щеше да е столица на халифата на «Ислямска държава». Дни преди това негов съмишленик коментира, че Русия въобще не е имала намерение да унищожи «Ислямска държава», а е влязла за да демонстрира помощ на съюзника Ассад. А кой я унищожи? САЩ ли, чиито самолети летяха над керваните от цистерни през пустинята и не ги спряха с нито една бомба? Или Турция, която лекуваше в болниците си ранените джихадисти и прехвърляше оръжия за тях през границата? Бивш зам.министър пък възвелича Бойко Борисов, че бил единственият приятел на Ердоган в ЕС. Орбан ще вземе да се засегне. Друг коментатор пък оправдаваше военната интервенция на Турция. Трябвало да го разберем. Хайде «да разберем» и защо изравни със земята кюрдски селища в Източна Турция и запали живи десетки кюрди, укриващи се в мазетата на сградите. Някой да отвори темата за сирийските кюрди, за уникалния демокаратичен модел на Рожава, за използването им и незачитане на техните права? Кой предаде демократичните проевропейски сили в Турция, когато ги мачкаха, затваряха и осъждаха след опита за преврат? Демократична Европа, на която те вярваха. А многобройните фактологически грешки на наши експерти наистина са объркали много българи. Ако това ниво достига и политическия елит, а то сигурно е така, щом вестникарски спекулации за член Пети се превръщат в аргументи на правителствен ръководител, нещата са много сериозни.

Ние сме силни с това, че сме част от ЕС, но ако външната ни политика няма собствен почерк и не е стъпила на солидна експертиза и демократични принципи, каквото очакват от нас, сме загубени във връхлитащите ни все по–бурни времена.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели

Цар Калоян освобождава и обединява български земи

Проф. Пламен Павлов

• 18.10.2019 • 06:00

Кардинал Лъв коронясва Калоян за крал – възстановка в Регионален исторически музей – Велико Търново.

Той е не само енергичен военачалник и талантлив дипломат, но и образован, просветен владетел

В писма до папата Калоян изрично отбелязва цар Самуил като негов „прародител“

През октомври 1207 г. пред стените на Солун загива един от най-ярките пълководци и държавници в нашата история – цар Калоян (1197 – 1207), за когото всеки българин знае поне нещо от школските учебници, от романите на Фани Попова-Мутафова, от телевизионни предавания и сайтове. Версиите за неговата смърт са различни – от ромейската, казано в днешен маниер „хибридна“ легенда за чудодейната намеса на св. Димитър Солунски до естествена смърт от „болка в страната“… Най-правдоподобна си остава тезата за политическо убийство, дело на болярската опозиция. И все пак, в нашите представи Калоян е един донякъде „христоматиен“ образ. Нека се обърнем към някои свидетелства, които показват този владетел в много по-пълна светлина.

В кореспонденцията на българския цар с папа Инокентий III съществува един необичаен момент – Калоян приема подадената му от папата реплика, че произлиза „от благороден род на град Рим“ и че има римска „благородна кръв“! Това сведение е предмет на спекулации от страна на румънските историци, които твърдят, че Асеневци са власи и са създали „влахо-българско царство“… Дали обаче папата би „поласкал“един чужд владетел, на когото обещава кралска титла, извеждайки произхода му от влашките овчари по балканските планини? Очевидно не.

Не само императорите на Византия, но и другите европейски монарси по различни начини са търсели приемственост с великата Римска империя. Ако за северните страни това не е било лесно, в България следите от грандиозната римска култура са впечатляващи и днес, да не говорим за XIII век. За владетел, живеещ в дворец с вградени в стените римски стели с надписи на латински език, както е на Царевец в Търново, връзката с Рим е дори „материална“! Още повече, че столицата наследява изградения от прочутия император Траян монументален град Никополис ад Иструм (при с. Никюп до Велико Търново). Като владетел, получил своята земя в наследство от „отци и праотци“, Калоян е можел да заяви, че е приемник на древните римляни. И то без ни най-малко да престане да бъде българин…

В едно от първите си писма до папа Инокентий III цар Калоян заявява: „Издирих в писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе, наши предшественици, откъде те са получили българското царство и царско утвърждение, корона на главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочивши царе Симеон, Петър и Самуил са получили корона на своето царство и патриаршеско благословение от пресветата Божия Римска църква…“

Изказвани са различни предположения за споменатите „писания“, „книги“ и „закони“. Не бива да свеждаме старобългарската литература само до пощадените от времето паметници. Очевидно в притежаваните от първите Асеневци „писания“ е имало сведения за контактите с Рим, най-малкото за онези при Борис-Михаил и Симеон. Калоян осмисля идеята за уния с Римската църква като перспективно решение на кардиналните религиозно-политически и държавни проблеми, стоящи пред тогавашна България.

Има обаче и друг интересен момент – влизайки в диалог с Рим, българският цар познава основните постулати на Папството, вкл. и т.нар. папоцезаризъм (превъзходството на духовната власт над светската), при цялата условност на това понятие. Калоян афишира своята почит към „папата на вярата на християните от изток чак до запад“, „пресвети повелител, всемирен папа и отец на моето царство“… По-интересно обаче е, че той демонстрира подобно отношение и към българския архиепископ, когото последователно нарича „патриарх“. В писмо от есента на 1203 г. царят определя архиепископ Василий като „глава на цялата българска земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на моето царство“. При своето пътуване към Рим Василий е придружаван от конна свита начело с „коместабъл Сергий“, вероятно командващият царската конница тогавашен „генерал“ – ясен знак за високия статус на архиепископа.

Идеята за приемствеността на Второто българско царство с Първото, с времената на Симеон, Петър и Самуил, пронизва българската държавна идеология. В това отношение Калоян е особено находчив и безкомпромисен – достатъчно е да припомним позицията му за естеството на българската владетелска титла („император“/„цар“, а не „крал“!) в кореспонденцията с Инокентий ІІІ. Вярно е, че той приема кралска корона, но това противоречие е привидно, защото по същото време и западният „римски император“ иначе е крал на Германия… С други думи, Калоян познава западната практика, като същевременно следва идеите на цар Симеон Велики. Той насочва нещата така, че след завладяването на Константинопол от кръстоносците самите „ромеи“от Одрин, Димотика и други византийски градове да го признаят за „свой василевс“!

Специално заслужава да се отбележи отношението на цар Калоян към цар Самуил (997-1014), отбелязан изрично като негов „прародител“ в писмата до папата. Нека припомним една фраза на съвременника Йоан Ставракий – „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“! След разпадането на т.нар. българо-ромейски съюз към 1206 г. Калоян е наричан „Ромеоубиец“. Самият той твърдял, че отмъщава заради злодеянията на Василий II Българоубиец.

Калоян продължава започната от Петър и Асен последователна политика за освобождение и обединение на всички български земи, „както е било някога…“ През 1202 г. той присъединява по-голямата част от Македония и Косово, а през 1203 г. освобождава Белградската и Браничевската област от унгарска власт. В диалога с Инокентий III българският цар не само успява да ангажира Рим в подкрепа на законните български права над спорните области, но и да постави въпроса за други пет епископии на север от Дунав, оставащи под унгарско господство.

Ето какво заявява цар Калоян в своята клетвена грамота към Римската курия (1204 г.) – на практика най-важния документ в преписката с Инокентий III: „И каквито земи на християни или езичници в бъдеще придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен апостолически престол.“ Езичниците в този документ са куманите.

От началото на XIII век към куманите се наблюдава интерес от страна на католически ордени, протежирани от Унгария. Тази активност цели да неутрализира опасния за кралството българо-кумански съюз, скрепен на най-високо равнище с брака между Калоян и една куманска принцеса. И тук Калоян търси перса на куманите, макар да остава в неясното бъдеще, трябва да бъде запазено за българската църква, която също е „дъщеря“ на Рим! Съответно, политическото влияние, а евентуално и бъдещата държавна власт над куманите, със съгласието на Папството остава „запазен периметър“ за българската държава. Очевидно цар Калоян е знаел за някогашните, изконни от гледна точка на историята български територии на североизток до Днепър. С други думи, търновските царе са се уповавали не само на наследството от споменатите християнски владетели, но и от т.нар. езическа епоха. Впрочем, това личи от присъствието на знаменитата Омуртагова колона в църквата „Св. Четиридесетмъченици“, на една колона с кратък триумфален надпис на кан Крум, пренесена специално от Плиска, на т.нар. медальон на кан Омуртаг (всъщност първата известна днес оригинална наша златна монета!), а вероятно и на други реликви от епохата на „прародителите“. Тогавашните българи са имали представа и за някогашната прародина в Северното Причерноморие – в Българския апокрифен летопис от ХІІ век четем за трите велики реки Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, с които се свързва началото на българското царство.

Вглеждайки се в писмовното наследство и действията на цар Калоян, пред нас се изправя един не само енергичен, но и просветен владетел, способен умело да мотивира своите замисли, да взема бързи, сполучливи и ефикасни решения. Всичко това е дало основание на патриарх Евтимий да отсъди: „Тогава преблагочестивият и преславният цар Калоян управляваше добре и прекрасно царската власт…“