Теорията за джендъра – канадски историк фалшифицирал изследванията си

Кристофър Дъмит, Поан

Кристофър Дъмит е канадски историк на културата и политиката, преподавател в Университета “Трент” в Питърбъро. Той е автор на академични трудове в сферата на “джендър изследванията” (gender studies), апологет на социо-конструктивистката теория, която цари в университетите в Северна Америка. Според неговата теория полът не е биологична реалност, а социална конструкция, а джендърът, мъжки или женски, е въпрос на власт, отстояващ господството на мъжете над жените. След 20-годишно преподаване, опиращо се на тази теза, Кристофър Дъмит призна, че е сбъркал.

Историк на джендъра 

Ако преди двадесет години ми бяха казали, че победата на моя лагер ще бъде толкова решаваща в идеологическата битка за пола (sexe) и джендъра (genre), щях да подскоча от радост. По онова време прекарвах много вечери, обсъждайки джендъра и идентичността с други студенти – дори с всеки, който имаше малшанса да бъде в моята компания. Непрекъснато повтарях: “Полът не съществува”. Знаех го, точка, това е всичко. Понеже бях историк на джендъра (genre).

Във факултетите по история в Северна Америка през 90-те години това беше най-доброто. Историята на джендъра – и, по-общо, джендър изследванията в останалия академичен свят – беше набор от поддисциплини, базирани на идентичността, които по онова време бяха във възход в либералните кампуси. Според проучванията за областите на специализация, проведени през 2007 и 2015 г. от Асоциацията на американските историци, те са били най-много по история на жените и джендъра, следвани от социалната история, културната история и расовата и полова история. Толкова области, споделящи с мен една и съща визия за света: че практически всички идентичности са само социална конструкция и идентичността е само въпрос на власт.

По онова време много хора не споделяха моето мнение. Всеки човек – т.е. на практика всички – който не е бил изложен на тези теории в университета, трудно би повярвал, че полът като цяло е само социална конструкция, това противоречеше толкова много на здравия разум.

Но днес моята велика идея е навсякъде.

В дебата за правата на трансджендърите и политиката, която трябва да се приеме за транссексуалните атлети в спорта. В законите, заплашващи със санкция всеки, който смята, че полът е биологична реалност. За много активисти подобни приказки са равнозначни на език на омразата. Ако днес защитавате позицията на повечето мои опоненти по онова време – че джендърът е поне частично основан на пола и има само два пола (мъжки и женски), както биолозите знаят от самото начало на своята наука -, суперпрогресистите ще ви обвинят, че отричате идентичността на транссексуалните хора и следователно искате да нанесете онтологична вреда на друго човешко същество. В това отношение, по своя мащаб и бързина, културният прелом е изумителен.

Разкаяние

Днес бих искал да призная грешката си. Но няма да се задоволя само да съжалявам за ролята, която може би съм изиграл в това движение. Искам да изложа подробно причините, които ме накараха да се заблудя тогава, и тези, които обясняват заблужденията на съвременните радикални социо-конструктивсти. Аз изтъквах същите аргументи като тях и знам, че те са неверни.

Имам членска карта в социо-конструктивисткия клуб. Завърших доктората си по история на джендъра и публикувах първата си книга по темата през 2007 г., “Мъжествената модерност: Мъжествеността в следвоенна Канада” (The Manly Modern : Masculinity in Postwar Canada). Но не се заблуждавайте от заглавието, всъщност става дума само за пет проучвания на случаи, датиращи от средата на ХХ век, фокусирани върху Ванкувър, където “мъжките” аспекти на обществото са могли да бъдат обект на публичен дебат.

За моите примери се разрових в автомобилната култура, наказателната система, клуб по алпинизъм, ужасна трудова злополука (срутване на мост) и кралската комисия за ветераните. Няма да навлизам в подробности, но ме е срам от продукцията ми, особено на първите две части. Публикувах и една статия по дипломната ми работа, чийто отзвук несъмнено беше по-широк от този на академичните ми трудове. Това е забавна статия за връзките между мъжете и барбекюто в Канада през 40-те и 50-те г. на ХХ век. Публикувана за първи път през 1998 г., тя бе включена неколкократно в университетски учебници. Много студенти, потънали в изучаването на историята на Канада, бяха длъжни да е прочетат, за да научат повече за историята на джендъра и социалната конструкция на джендъра.

“Позата на мъжествения прасец”

Малък проблем: сгреших. Или, за да бъда малко по-точен: частично бях прав. А за останалото, като цяло си измислих всичко от А до Я. Не бях единственият. Това правеха (и все още правят) всички. Така функционира областта на джендър изследванията. Не се опитвам да изчистя репутацията си. Трябваше да проявя повече разсъдливост. Но, поглеждайки назад, си мисля, че това беше така: няма да се самозалъгвам. Причината, поради която защитавах позицията си с толкова плам, гняв и увереност, е, че това ми позволяваше да скрия, че на едно много елементарно ниво бях неспособен да докажа голяма част от думите си. В интелектуално отношение, това не е добре.

Моята методология се разгръщаше в три етапа. Първо, държах да подчертая, че като историк познавам съществуването на голяма културна и историческа променливост. Че джендърът невинаги и не навсякъде е бил определян по един и същ начин. Както пишех в “Мъжествената модерност”, джендърът е “съвкупност от исторически променящи се представи и отношения, придаващи смисъл на разликите между мъжете и жените”. И подчертавах: “Няма аисторична основа на половата разлика, вкоренена в биологията или друга солидна основа, чието съществуване да предшества културното ѝ възприемане”.

Имах си любими примери, които рециклирах в лекциите или разговорите си. Луи ХIV и това, което нарекох “позата на мъжествения прасец”, разглеждана като връх на мъжествеността през 1600 г., но която днес изглежда по-скоро женствена. Говорех също за синьото и розовото, с цитати от 20-те г. на ХХ век, в които съветваха малките момченца да носят “топлото и земно” розово, докато “ефирното и чисто” синьо е предпочитано за малките момиченца. Аудиторията ми избухваше в смях и моят аргумент само се подобряваше: това, което смятахме за абсолютна и сигурна истина за джендъра, всъщност се променяше с времето. Джендърът не беше двоичен. Той беше променлив и може би безкраен.

Въпрос на власт

Второ, пред всеки, който ми говореше за мъжко или женско, изтъквах, че тези понятия не зависят само от това за кой род става дума. Че винаги и едновременно съществува и въпрос за властта. Властта беше и си остава своеобразна магическа формула в университетската среда, особено за един студент, който открива Мишел Фуко. По онова време имаше безкрайни дискусии за “деятелността” (agentivité) (Кой има властта? Кой я няма? Кога? Къде?). Така че щом някой отричаше, че полът и джендърът са променливи, ако намекваше, че има нещо вечно или биологично в пола и джендъра, значи в действителност се стремеше да оправдае властта. И, следователно, да легитимира потисничеството.

И, трето, търсех обяснение в историческия контекст, който показваше защо в даден исторически момент е могло да се говори за мъжко или женско в миналото. Историята е прекрасна с това, че е необятна. Винаги има какво да се намери. Работата ми разглеждаше следвоенния период и нямаше нищо абсурдно в това да са каже, че хората са се страхували да се върнат към нормалното си състояние след прекратяването на военните действия. Имаше жени в армията и в “мъжките” професии. Поставянето на акцент върху половите различия всъщност прикриваше желанието жените да бъдат изпратени обратно вкъщи.

Всичко беше въпрос на контрол и потисничество.

Докато се придържах към архивите и реконструирах начина, по който хората са говорели в миналото, бях на сигурен терен. Същото се отнася и за историческото “как” според жаргона на историците. Историците отдават предпочитание на определени въпроси пред други. Смята се, че всичко има “кой, какво, кога и къде”. Това са подробностите от миналото. Но този вид прецизност, както пише великият историк Е. Х. Кар, е дълг, а не добродетел. Няма причина да се хвалим.

Има още два въпроса и те са най-важните. Първият е “как”. Как се случи това? Как мислеха хората в миналото? Отговорът на тези въпроси изисква да възстановим мисловните схеми. Което никога не можем да направим перфектно като цяло и още повече с хора, живели в друга епоха.

Социална конструкция

Но най-големият въпрос, най-важният, е следният: Защо? В моя случай: защо канадците след войната са говорели за мъжете и жените точно по този начин? Аз не открих отговорите при първоначалните си изследвания. Изведох ги от идеологическите си убеждения, въпреки че по онова време не бих ги нарекъл така. Но те бяха точно това: съвкупност от предварително създадени и включени априори в академичния полумрак вярвания, каквито са джендър изследванията.

Това беше моят аргумент: ако хората говореха за мъжете, както аз описвах, то е било защото джендърът е социална конструкция, чиито контури могат да бъдат обяснени само с властта и потисничеството. Канадците прибягваха до мисленето в полове, защото това дава власт на мъжете и я отнема от жените и структурира мъжествеността като по-висша от женствеността.

Съвсем очевидно е, че би могло да се изходи от същата документална база и да се стигне до други обяснения, които също са напълно правдоподобни. Дали канадците след войната гледаха на мъжете като на хора, които поемат рискове заради определена социална конструкция? Да, това е правдоподобно. Както е също толкова правдоподобно да се мисли, че те са мислели така… защото мъжете, като средна величина, поемат повече рискове от жените. Моите изследвания не доказваха нищо, по един или друг начин. Аз изхождах от принципа, че джендърът е социална конструкция и бродирах цялата си “аргументация” на тази основа.

Никога не съм се сблъсквал – поне не сериозно – с различно мнение от това. И никой, в нито един момент от следването ми или процеса на публикуване на научните ми статии, не е поискал от мен да дам доказателство за това. Всъщност единствените критики, които получих, искаха от мен да засиля още повече парадигмата, или да се боря за други идентичности, или срещу други форми на потисничество. Можеха да ме попитат защо не говоря повече за класа. Или защо се фокусирам върху мъжете и оставям жените настрана. Въпреки че се бях заловил да деконструирам мъжествеността и да покажа, че тя е само социална конструкция, трябваше все пак да се поинтересувам от жените. А какво да кажем за сексуалността? Не можах ли да намеря повече сведения за не-хетеросексуални мъже? Защо не се поинтересувах повече за начина, по който мъжествеността се конструира редом със сексуалността? Докато въпросите се ограничаваха до парадигмата, в която аз вече се бях ограничил, всички бяха добре дошли.

Джендър очаквания

Има обаче и други. Наистина ли джендър очакванията са толкова различни и променливи във времето и пространството? Невъзможно е да се отговори с малките анекдоти, които много обичах да цитирам. Този въпрос трябва да се изучава по систематичен и сравнителен начин. Трябва да призная, че в моя собствен прочит, това, което виждах, се отличаваше с лека променливост с явна централна съгласуваност. Това че на мъжете се гледа като на основните доставчици на ресурси, като на хора, което поемат рискове и са отговорни за защитата и войната, изглежда доста стабилна идея в историята и културите. Да, има вариации, в зависимост от епохите и някои културни и исторически особености. Но ако не изхождате от принципа, че тези малки разлики имат голямо значение, наличните данни не ви позволяват да стигнете до това заключение.

И тогава, въпросът за властта наистина ли е вездесъщ? Може би. А може би не. За да докажа, че това е така, аз само цитирах други изследователи, които бяха убедени в това. А още по-добре, ако бяха философи с френско име. Опирах се много на трудовете на една австралийска социоложка, Р. У. Конъл. Според нея мъжествеността е преди всичко въпрос на власт и позволява да се утвърди господството на мъжете над жените. Само че нейните трудове не позволяват да се докаже това. Всичко, което правеше тя, както и аз, беше да прави обобщаващи заключения, изхождайки от назначителни казуси. Така че аз цитирах Конъл. А други цитираха мен.

Ето така се “доказва”, че джендърът е социална конструкция и въпрос на власт.

Както може да се докаже какво ли не и неговата противоположност.

Моите нестабилни разсъждения и други университетски трудове, експлоатиращи една и съща несъвършена мисъл, днес се използват от активисти и правителства, за да наложат нов кодекс на морално поведение. Когато на чаша с други студенти всеки се бореше за превъзходството на егото си, това нямаше големи последствия. Но днес залогът е съвсем различен. Бих искал да мога да кажа, че тази изследователска област се е подобрила – че правилата на доказателството и паралелната проверка са по-взискателни. Само че почти пълното приемане днес на социо-конструктивизма в някои кръгове е по-скоро резултат от демографска промяна в академичния свят, с още по-хегемонични гледни точки от онези по време на моето следване.

Тази изповед не бива да се разглежда като аргумент, че в много случаи джендърът не е социално конструиран. И все пак критиците на социо-конструктивизма имат право да въртят очи, когато така наречени експерти им представят така наречени доказателства. Грешките на моите собствени разсъждения никога не са били изобличавани – а всъщност само бяха потвърдени от мои колеги. Докато нямаме много критична и идеологически разнообразна област на изследване върху пола и джендъра, трябва да подхождаме много внимателно към всяка “експертиза” за социалната конструкция на пола и джендъра.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: „Гласове“

Emmanuel Macron warns Europe: NATO is becoming brain-dead

America is turning its back on the European project. Time to wake up, the French president tells The Economist

Nov 7th 2019

America is turning its back on the European project. Time to wake up, the French president tells The Economist

EMMANUEL MACRON, the French president, has warned European countries that they can no longer rely on America to defend NATO allies. “What we are currently experiencing is the brain death of NATO,” Mr Macron declares in a blunt interview with The Economist. Europe stands on “the edge of a precipice”, he says, and needs to start thinking of itself strategically as a geopolitical power; otherwise we will “no longer be in control of our destiny.”

During the hour-long interview, conducted in his gilt-decorated office at the Elysée Palace in Paris on October 21st, the president argues that it is high time for Europe to “wake up”. He was asked whether he believed in the effectiveness of Article Five, the idea that if one NATO member is attacked all would come to its aid, which many analysts think underpins the alliance’s deterrent effect. “I don’t know,” he replies, “but what will Article Five mean tomorrow?”

Get our daily newsletter

Upgrade your inbox and get our Daily Dispatch and Editor’s Picks.

NATO, Mr Macron says, “only works if the guarantor of last resort functions as such. I’d argue that we should reassess the reality of what NATO is in the light of the commitment of the United States.” And America, in his view, shows signs of “turning its back on us,” as it demonstrated starkly with its unexpected troop withdrawal from north-eastern Syria last month, forsaking its Kurdish allies.

In President Donald Trump, Europe is now dealing for the first time with an American president who “doesn’t share our idea of the European project”, Mr Macron says. This is happening when Europe is confronted by the rise of China and the authoritarian turn of regimes in Russia and Turkey. Moreover, Europe is being weakened from within by Brexit and political instability.

This toxic mix was “unthinkable five years ago,” Mr Macron argues. “If we don’t wake up […] there’s a considerable risk that in the long run we will disappear geopolitically, or at least that we will no longer be in control of our destiny. I believe that very deeply.”

Mr Macron’s energetic recent diplomatic activity has drawn a great deal of interest abroad, and almost as much criticism. He has been accused of acting unilaterally (by blocking EU enlargement in the Western Balkans), and over-reaching (by trying to engineer direct talks between America and Iran). During the interview, however, the president is in a defiant but relaxed mood, sitting in shirt sleeves on the black leather sofa he has installed in the ornate salon doré, where Charles de Gaulle used to work.

The French president pushes back against his critics, for instance arguing that it is “absurd” to open up the EU to new members before reforming accession procedures, although he adds that he is ready to reconsider if such conditions are met.

Mr Macron’s underlying message is that Europe needs to start thinking and acting not only as an economic grouping, whose chief project is market expansion, but as a strategic power. That should start with regaining “military sovereignty”, and re-opening a dialogue with Russia despite suspicion from Poland and other countries that were once under Soviet domination. Failing to do so, Mr Macron says, would be a “huge mistake”.

Dig Deeper

Cover leader (November 7th): “A continent in peril”
Briefing (November 7th): A president on a mission
Transcript: Emmanuel Macron in his own words
The Intelligence podcast: “He talked about Europe in almost apocalyptic terms”— Macron’s interview